Фантом

— Ще трябва да изберем и за тях — рече и избра внимателно една златна за Елена и розова за Бони.

— По цвета на косите им ли ги избра? — попита Мередит. — Типично за момче.

— И ти знаеш, че тези цветове са подходящи за тях — възрази Стефан. — Освен това косата на Бони е червена, а не розова.

Мередит кимна неохотно.

— Предполагам, че си прав. За Мат бяла.

— Наистина ли? — усъмни се Стефан. Не знаеше каква би избрал за Мат. Може би с изрисувано американското знаме, ако имаха такава.

— Той е най-чистият човек, когото познавам — поясни Мередит тихо. Аларик повдигна вежди към нея, а тя го смушка леко. — Имам предвид чист по душа. Никога не се преструва, каквото говори, това му е и на сърцето. Той е безкрайно искрен.

— Предполагам, че си права — промърмори Стефан, докато наблюдаваше безмълвно как Мередит избра за себе си тъмнокафява свещ.

Аларик порови в торбата и взе тъмнозелена свещ, а Селия предпочете бледолилава. Госпожа Флауърс взе торбата с останалите свещи и я сложи върху високата полица близо до вратите на гаража между чувалче с градинска тор и нещо, което приличаше на старомоден газов фенер.

Всички седнаха в полукръг върху пода на гаража, извън диаграмата, с лице към празния вътрешен кръг, със свещ в ръка. Заспалите им приятели лежаха зад тях, а Мередит държеше в скута си свещта на Бони до своята; Стефан взе тази на Елена, а Аларик — на Мат.

— Сега трябва да ги намажем с нашата кръв — каза Аларик. Всички го погледнаха и той сви отбранително рамене. — Така пише в книгата.

Мередит извади малко джобно ножче от торбата си, поряза пръста си и бързо и сръчно намаза ивица кръв от върха до долния край на своята кафява свещ, сетне подаде ножа на Аларик заедно с малко шишенце с медицински спирт. Един по един останалите последваха примера й.

— Това никак не е хигиенично — потръпна Селия гнусливо, но и тя изпълни ритуала.

Миризмата на човешка кръв в толкова тясно пространство замайваше Стефан. Въпреки че току-що се бе хранил, кучешките му зъби инстинктивно се удължиха.

Мередит взе свещите и приближи към заспалите им приятели, вдигна ръцете им един по един, за да ги среже с кратко и ловко движение и да размаже кръвта по свещите им. Никой от тях дори не трепна. Когато свърши, Мередит отново върна свещите им на Стефан и Аларик и зае мястото си на пода.

Аларик започна да чете на латински първите думи на магията. След няколко изречения, се поколеба над една дума и Стефан мълчаливо взе гримоара. Продължи гладко оттам, откъдето Аларик бе спрял. Думите се лееха от устата му, а музикалният им слог му напомняше за часовете в детството му, прекарани с преподавателя му преди стотици години, както и за един период, когато живееше в манастир в Англия в ранните дни на борбата си с вампиризма.

Когато настъпи моментът, той щракна с пръсти и с едно докосване на Силата свещта му се запали. Подаде я на Мередит, която капна малко от разтопения восък върху пода на гаража в края на диаграмата и залепи свещта. Продължи по същия начин, като в подходящите моменти на ритуала, той запалваше съответната свещ, а тя я закрепваше на пода, докато между тях и външните тебеширени линии на диаграмата се образува редица от многоцветни горящи свещи.

Стефан продължаваше да чете. Внезапно страниците на книгата запърхаха. Леден, противоестествен вятър се изви в затворения гараж и пламъците на свещите затрепкаха силно, сетне угаснаха. Две свещи паднаха. Дългата коса на Мередит се уви около лицето й.

— Това не биваше да се случва! — изкрещя Аларик.

Но Стефан само присви очи срещу вихрушката и зачете отново.

Черният като катран мрак и неприятно усещане за пропадане продължи само миг и Елена се приземи рязко на крака, олюля се напред и се хвана за ръцете на Мат и Бони.

Намираха се в полутъмна осмоъгълна стая с редица врати по стените. В средата имаше една-единствена мебел. Зад самотното бюро се бе излегнал загорял, красив, удивително мускулест вампир, гол до кръста, с дълга грива от навита на масури бронзова коса, стелеща се под раменете му.

Елена тутакси разбра къде се намира.

— Ние сме тук! — ахна. — Това е входът на крепостта!

От другата страна на бюрото Сейдж скочи на крака. Лицето му бе изкривено в почти комична гримаса.

— Елена? — възкликна той. — Бони? Мат? Какво става? Qu’est-ce qui arrive5?

При други обстоятелства Елена щеше да се зарадва да види Сейдж, който винаги беше мил с нея и й помагаше, но трябваше да открие Деймън. Знаеше къде може да е. Почти го чуваше как я зове.

Прекоси празната стая, едва удостоявайки с поглед сащисания пазител, докато теглеше Мат и Бони със себе си.

— Извини ме, Сейдж — рече, когато стигна до вратата, която й трябваше. — Трябва да открием Деймън.

— Деймън! — удиви се вампирът. — Нима той отново се е върнал?

Неочакваните му посетители минаха покрай него, като не обърнаха внимание на виковете на Сейдж: „Arretez-vous! Спрете!“