Фантом

Вратата се затвори зад тях и те се озоваха сред безкрайна шир от пепел. Тук нищо не растеше, нямаше никакви ориентири. Силни ветрове сипеха фината черна пепел върху подвижни хълмове и долини. Докато гледаха, силен порив подхвана нов слой пепел и я запрати във въздуха като облак, който много скоро доби нови форми. Под ефирната пепел се виждаха тресавища от мокра, разкаляна пепел. Наблизо различиха езеро от застояла вода, затлачено с пепел. Нямаше нищо, освен пепел и кал, само тук-там се чернееха овъглени късове дърво.

Над тях бе надвиснало сумрачно небе, на което висяха една огромна планета и две големи луни — едната светеше в синкавобели спирали, а другата трептеше в сребристо сияние.

— Къде сме? — попита Мат, докато се взираше изумено в небето.

— Някога това беше един свят — всъщност луна — засенчена от огромно дърво — обясни му Елена, докато вървеше уверено напред. — Докато аз не я разруших. Тук умря Деймън.

Тя по-скоро усети, отколкото видя как Мат и Бони се спогледаха.

— Но, ъ, после той се е върнал, нали? Каза, че миналата нощ си го видяла във Фелс Чърч, нали така? — попита Мат колебливо. — Защо сега ние сме тук?

— Зная, че Деймън е наблизо — отвърна Елена нетърпеливо. — Усещам го. Той е дошъл тук. Може би оттук е започнал търсенето на фантома. — Тримата продължиха да вървят. Много скоро не вървяха, а по-скоро се клатушкаха тромаво през черната пепел, която полепваше по краката им на отвратителни буци. Калта под пепелта оставаше по обувките им, като след всяка стъпка се чуваше силно жвакане.

Почти стигнаха. Елена го чувстваше. Ускори ход, а останалите, все още уловени за нея, побързаха, за да не изостанат. Пепелта ставаше по-гъста и дълбока, защото приближаваха мястото, където се бе извисявал величественият ствол на дървото, центърът на този свят. Елена си припомни избухването му, как се изстреля към небето като ракета, разпадайки се на фина пепел. Тялото на Деймън остана да лежи отдолу, напълно погребано под сипещата се пепел.

Елена спря. Пред нея се виждаше плътна, поклащаща се купчина пепел, която стигаше до кръста й. Момичето си помисли, че може би това е мястото, където Деймън се е събудил — пепелта бе набраздена, сякаш някой е изровил тунел през глъбините й. Но наоколо нямаше никой друг, освен тях. Леденият вятър духна пепелна струя и Бони се закашля. Елена, потънала до колене в студената, лепкава пепел, пусна ръката на приятелката си и обви ръце около себе си.

— Той не е тук — промълви безизразно. — А аз бях толкова сигурна, че ще е тук.

— В такъв случай навярно е някъде другаде — заключи Мат логично. — Сигурен съм, че се сражава с фантома, както ти каза, че смята да направи. Тъмното измерение е голямо място.

Бони потрепери и се сгуши по-плътно до Мат. Кафявите й очи бяха огромни и печални като на гладно кученце.

— Може ли вече да си вървим у дома? Моля? Сейдж може да ни изпрати обратно, нали?

— Наистина не разбирам — заговори Елена, втренчена в празното пространство, където някога беше огромното дърво. — Просто знаех, че той ще е тук. На практика го чувах как ме вика.

В този миг проехтя нисък, мелодичен смях, който прониза тишината. Беше красив звук, но при все това имаше нещо смразяващо и чуждо в него, нещо, което накара Елена да изтръпне.

— Елена — прошепна Бони и очите й се разшириха. — Чух същото това, преди мъглата да ме погълне.

Те се извърнаха.

Зад тях стоеше жена. По-точно същество във формата на жена, побърза да се поправи Елена. Това не беше жена. И също както смеха преди малко, това създание с женски облик беше красиво, но плашещо. Тя — то — беше огромно, повече от един път и половина над обикновения човешки ръст, но със съвършени пропорции и сякаш бе сътворено от лед и синьо-зелена мъгла — като най-чист леден къс, очите му бяха бистри и прозрачни със съвсем лек оттенък на бледозелено. Докато тримата се взираха в създанието, солидните му, прозирни като лед бедра и крака се раздвижиха и затрептяха, превръщайки се във вихрушка от мъгла.

Дългата, вълниста синьо-зелена коса се развя отзад. Приличаше на постепенно разсейващ се облак. Съществото се усмихна на Елена и острите му зъби блеснаха като сребристи ледени висулки. В гърдите му имаше нещо, макар че не беше лед, нещо твърдо, кръгло и тъмно, тъмночервено.

Елена видя всичко това в мига, преди вниманието й да се прикове напълно към това, което висеше от протегната ръка на леденото същество в женски облик.

— Деймън — ахна тя.

Ледената жена го държеше небрежно за врата, без да обръща внимание на съпротивата му, докато той се мяташе във въздуха. Държеше го така непринудено, все едно бе играчка. Облеченият в черно вампир се извъртя и ритна с все сила ледената жена отстрани, но кракът му премина през мъгла.

— Елена — пророни Деймън със задавен, тънък глас.

Ледената жена — фантомът — наклони глава настрани, погледна към Деймън и стисна врата му малко по-силно.

— Аз няма нужда да дишам, тъп фантом — изхъхри вампирът дръзко.

Усмивката на жената фантом се разшири и тя изрече със сладък, студен глас, като подрънкващи кристали: