Фантом

Бони също се опитваше да се включи в битката — беше заобиколила фантома и сега го удряше и риташе. По-точно краката и юмруците й потъваха безполезно в мъглата на фантома, но от време на време някой удар попадаше върху по-солиден лед. Но тези удари изглеждаха напълно безрезултатни — Мат не беше сигурен дали жената фантом изобщо бе забелязала атаката на Бони.

Вените върху врата на Деймън се бяха издули и той висеше безсилно от ръката на чудовището. Плътта на врата му бе побеляла покрай разтегнатите сухожилия. Независимо дали беше много силен стар вампир или не, но Деймън страдаше. Мат отправи молба към светеца, закрилник на хората, преследващи изгубени каузи, който и да бе той, и се хвърли отново в битката.

Беше плътна чернота. Сетне имаше болка и чернотата доби червеникав оттенък, а накрая се проясни и Деймън отново можеше да вижда.

Фантомът — тази кучка фантом — го държеше за врата, а кожата й бе толкова студена, че го изгаряше навсякъде, където го докосваше. Не можеше да се движи.

Но виждаше Елена, застанала под него. Красивата Елена, покрита с пепел, със стичащи се струйки кръв по лицето и тялото, с оголени зъби и пламтящи очи като на древна богиня воин. Сърцето му се изпълни с любов и страх. Храброто малко червено птиченце и момчето Мет бяха редом с нея.

Моля ви, искаше да им каже. Не се опитвайте да ме спасите. Бягайте, Елена, трябва да бягаш.

Ала не можеше нито да се движи, нито да говори.

После фантомът промени позата си и Деймън видя как Елена спря атаката си и се хвана за корема, с изкривено от болка лице. Мат и Бони също се държаха, лицата им бяха сгърчени, а устите отворени, за да крещят. С писък Бони се срути в пепелта.

О, не, помисли си Деймън, пронизан от ужас. Не и Елена. Не и червеното птиченце. Не и заради мен.

Тогава внезапно силен порив на вятъра се завихри около него и той бе изскубнат от хватката на фантома. В ушите му бучеше, а очите му пареха. Когато се огледа, видя Бони и Елена, а дългите им коси плющяха около тях; ръцете на Мат се въртяха като колела; а стъкленозеленото лице на фантома за пръв път изразяваше смайване, а не присмехулна увереност.

Торнадо, помисли си отнесено Деймън, а после видя Портата, и осъзна, че за пореден път е запратен към мрака.

Сега вятърът ревеше оглушително и Стефан трябваше да извиси глас до бесен вик, за да се чува. Трябваше да държи и двете си ръце, притиснати върху книгата — тя бе издърпана изпод тях, сякаш нещо живо и много силно съзнателно се опитваше да я отмъкне.

— Mihi adi. Te voco. Necesse est tibi parere — каза Стефан. — Ела при мен. Аз те призовавам. Трябва да се подчиниш.

Вятърът, вилнеещ в гаража, стана още по-силен. Отвън се разнесе тътен.

Стефан наблюдаваше най-вътрешния кръг, дълбоко в сенките на гаража, ала там нямаше нищо. Противоестественият вятър започна да стихва. В гърдите му се надигна паника. Нима се бяха провалили? Погледна тревожно към Аларик и Мередит, после към госпожа Флауърс, но никой от тях не го гледаше, всички се бяха вторачили в кръга.

Стефан също извърна поглед натам, въпреки всичко изпълнен с надежда. Но нямаше нищо.

Почакай.

Едва забележимо движение на нещо, в самия център на кръга, леко проблясване на синьо-зелена светлина, с която нахлу и студът. Не като студеният вятър, вилнеещ в гаража, а по-скоро като ледено дихание — вдишване и издишване, вдишване и издишване — бавно и равномерно и смразяващо ледено, точно от онова място.

Проблясъкът се разшири, задълбочи, потъмня и внезапно това, към което гледаше Стефан, се размърда и се промени от безформен проблясък в жена. Ледена, обвита в мъгла, гигантска жена, обагрена в оттенъци на синьо и зелено. Вътре в гърдите й имаше тъмночервена роза, със стъбло, покрито с гъсти бодли.

Мередит и Селия ахнаха сподавено. Госпожа Флауърс се взираше спокойно в създанието, докато ченето на Аларик увисна.

Това навярно беше фантомът на ревността. Стефан винаги си бе представял ревността като нещо изгарящо горещо. Пламенни целувки, пламтяща ярост. Ала гневът, страстта, завистта, всички неща, които пораждаха ревността, също така би трябвало да са студени и той не се съмняваше, че бяха призовали точния фантом.

Стефан си помисли всички тези неща за фантома и ги забрави за частица от секундата, защото не само ледената жена се материализира в центъра на кръга.

Объркани, плачещи, олюляващи се, покрити с пепел и кал, се появиха и три човешки същества.

Неговата красива, елегантна Елена, сплескана с мръсотия, със златиста коса, сплъстена на кални кичури, с кървави бразди по лицето. Деликатната малка Бони, обляна в сълзи и бяла като тебешир, но с изражение на истински бяс, риташе и дращеше фантома. И въплъщението на истинския американец, Мат, прашен и разрошен, се извърна, за да се вгледа в тях с празно изражение, все едно се чудеше в какъв пореден ад е попаднал сега.