Гласът

— Вече никъде не може да се пуши — отвърна Марион и запали пуретата. Изражението на Брием беше страдалческо. Кожата — посивяла, отпусната и сбръчкана. Около пуретата се присвиваха обезцветени устни. Ноктите на кокалестите пръсти, които отново посягаха към цигарата, след като дробовете поемеха своето, бяха побелели и безкръвни.

Макар познанството им да имаше дълга и богата на събития история, нещата помежду им никога не бяха съвсем наред. Марион дълги години беше началник на Ерлендур, също толкова време се опитваше да го научи на занаята на следователя. Ерлендур се оказа калпав ученик, несговорчив, не приемаше наставления, не понасяше никой по-високопоставен от него в онова старо време, както не понасяше началниците и днес. Това доста изнервяше Марион и двамата често стигаха до сблъсъци, но Марион знаеше също така, че трудно може да се намери по-добър следовател от Ерлендур, макар и само поради факта че не беше обвързан със семейство и съпътстващите това губивреме задължения. Не правеше друго, освен да работи. Същото се отнасяше и за Марион Брием — единак през целия си живот.

— Нещо ново покрай теб? — попита Марион и си дръпна от пуретата.

— Нищо — отвърна Ерлендур.

— Коледата зле ли ти се отразява?

— Никога не съм ги разбирал тези Коледи — отговори Ерлендур разсеяно и погледна към кухнята в очакване да види готварската шапка.

— Не си — каза Марион. — Прекалено много радост и щастие има в тях, струва ми се. Защо не си намериш жена? Не си толкова стар. Пълно е с жени, които биха се съгласили да се грижат за такова сърдито мрънкало като теб. Разбирам ги аз тия неща.

— Опитах го това вече — отвърна Ерлендур. — Какво откри за…?

— Имаш предвид жена ти ли?

Ерлендур изобщо нямаше намерение да води разговор за личния си живот.

— Защо не престанеш? — ядоса се той.

— Разбрах, че…

— Казах ти да престанеш — рече Ерлендур сърдито.

— Добре — отвърна Марион. — Не ми влиза в работата как си живееш твоя живот. Единственото, което знам, е, че самотата убива, бавно, но убива.

Марион замълча.

— Но все пак си имаш децата. Или не е така?

— Не можем ли просто да пропуснем тази част? — каза Ерлендур. — Ти си…

Не можа да продължи.

— Какво съм аз?

— Какво всъщност правиш тук? Не можа ли да се обадиш по телефона?

Марион погледна Ерлендур и нещо като усмивка се появи върху старческото му лице.

— Казаха ми, че спиш в хотела. Че не се прибираш вкъщи, дори на самата Коледа. Какво става с теб? Защо просто не се прибереш у дома?

Ерлендур не отговори.

— Толкова ли ти е писнало от самия теб?

— Не може ли да говорим за друго?

— Познавам това чувство. Да си уморен от самия себе си. От гадината, каквато се е случило да бъдеш и която не можеш да изкараш от главата си. Можеше да се откопчиш от нея за известно време, но тя се връща отново и същите стари глупости започват отново. Можеше да се опиташ да се спасиш с пиене. Да смениш обкръжението. Или да отседнеш в хотел, когато стане най-зле.

— Марион, остави ме на мира — примоли се Ерлендур.

— Този, който има плочи със записи на Гвюдлойгур Егилсон — Марион Брием внезапно заговори по същество, — спи върху злато.

— Защо казваш това?

— Днес тези плочи струват цяло състояние. Със сигурност не са много хората, които ги притежават или знаят нещо за тях, но запознатите са готови да платят невероятни суми. Плочите на Гвюдлойгур са истинска рядкост в света на колекционерите и са изключително търсени.

— Колко невероятни суми? Десетки хиляди?

— Могат да стигнат до стотици хиляди — поясни Марион Брием. — На парче.

— Стотици хиляди? Не говориш сериозно!

Ерлендур изправи гръб. Помисли си за Хенри Уапшот. Знаеше защо той бе дошъл в Исландия да търси Гвюдлойгур и неговите плочи. Не беше единствено почитта към момчето хорист това, което определяше интереса му и в което Уапшот искаше да го убеди. Сега Ерлендур осъзна защо британецът бе дал на Гвюдлойгур половин милион само с едната гола надежда.

— Според това, което успях да разбера, издадени са единствено тези две плочи със записи на момчето — каза Марион Брием. — Те са ценни не само заради невероятното пеене на детето, но и поради малкия им тираж. Малцина са онези, които притежават плочите.

— Пеенето няма ли някакво значение?

— Естествено, но качеството на музиката, майсторството на записания на плочата изпълнител имат по-малко значение от състоянието на самата плоча. Музиката може да бъде и лоша, но ако е правилният певец, с правилната плоча и правилната издателска къща в правилното време, то цената може да расте неограничено. Качеството на изкуството не стои на първо място.

— А с тиражираните плочи? Какво е станало с тях, знаеш ли?