Гласът

— Не могат да се намерят. С времето плочите са се изгубили или просто са ги изхвърлили. Подобни неща се случват. Вероятно не е бил голям тиражът, може би само няколкостотин екземпляра. Причината плочите да са толкова скъпи е, че вероятно има няколко единични бройки в целия свят. За това допринася и фактът, че кариерата на момчето е била изключително кратка, издадени са само тези две плочи, в една и съща година. И доколкото разбрах, момчето е изгубило гласа си и след това никога повече не е пяло.

— Случило се е на концерт. Горкото дете — каза Ерлендур. — Наричат това „вълк“. Когато гласът започва да мутира.

— И ето че го намират убит много години след това.

— Ако стойността на плочите възлиза на стотици хиляди…?

— Да?

— Това не е ли достатъчна причина да бъде убит? Намерихме по един екземпляр от двете плочи в килерчето му. Всъщност нищо друго нямаше в стаята му.

— Значи, онзи, който го е намушкал, не е имал идея за стойността им — отбеляза Марион Брием.

— Иначе би ги откраднал, това ли имаш предвид?

— Що за екземпляри са тия плочи?

— Като нови са — обясни Ерлендур. — Нямат нито петънце, нито нещо измачкано по обложките и мисля, че не са били прослушвани досега…

Той погледна Марион Брием.

— Дали пък Гвюдлойгур не се е сдобил с целия тираж? — промълви той.

— Защо не — отвърна Марион.

— Намерихме при него ключове, за които не знаем откъде са. Къде ли би могъл да пази другите плочи?

— Не е задължително да е целият тираж — продължи Марион. — Може да е само част от него. Кой друг, освен самия хорист би трябвало да ги притежава?

— Не знам — каза Ерлендур. — В ареста държим колекционер, който е дошъл от Англия, за да се срещне с Гвюдлойгур. Чудновато старче, което се опита да се измъкне от нас и което доста си е падало по едновремешното момче хорист. Той е единственият, за когото знам, че има представа за стойността на плочите на Гвюдлойгур. Колекционира грамофонни плочи с момчета хористи.

— Да не е нещо сбъркан? — попита Марион Брием.

— Сигурдур Оли проверява това — каза Ерлендур. — Гвюдлойгур се е правил на Дядо Коледа тук в хотела — добави той.

Прозвуча така, сякаш „Дядо Коледа“ беше някаква щатна длъжност.

По сивото старческо лице на Марион премина ехидна усмивка.

— Намерихме бележка при Гвюдлойгур, на която пишеше „Хенри“ и часа 18:30, изглеждаше като че ли вече е имал среща, или е трябвало да се срещне с някого по това време. Хенри Уапшот каза, че се видял с него в шест и половина в деня преди убийството.

Ерлендур се замисли.

— За какво размишляваш? — попита Марион.

— Уапшот ми каза, че е платил на Гвюдлойгур половин милион крони само за да му докаже, че е сериозен по отношение на купуването на плочи. Или нещо подобно. Възможно е тези пари да са били в стаята му, когато е станало нападението.

— Искаш да кажеш, че някой е знаел за Уапшот и неговия бизнес с Гвюдлойгур ли?

— Може би.

— Друг колекционер?

— Вероятно. Не знам. Уапшот е странен. Усещам, че крие нещо от нас. Дали е нещо за него самия, или за Гвюдлойгур — не знам.

— И тия пари, естествено, ги нямаше, когато сте намерили тялото му.

— Именно.

— Трябва да тръгвам — каза Марион и се изправи. Ерлендур също стана. — И половин ден не издържам на крак — допълни Марион. — Умората направо ме убива. Как я кара твоето момиче?

— Ева ли? Не знам. Мисля, че не й е много добре.

— Може би трябва да си до нея на Коледа.

— Да, може би.

— А по въпроса за жените?

— Престани с този въпрос за жените! — рече Ерлендур и си помисли за Валгердур. Искаше му се да й се обади, но не му стискаше. Какво да й каже? С какво миналото му я засягаше? С какво неговият живот засягаше когото и да било? Глупост беше да я кани така на среща. Не знаеше какво го бе прихванало.

— Подразбрах, че си седял тук на една маса с жена — каза Марион. — Доколкото знам, такова нещо не се е случвало от години.

— Кой ти каза? — подскочи Ерлендур като ужилен.

— Каква е била тази жена? — попита Марион, без да му отговаря. — Казаха ми, че била хубава.

— Не беше никаква жена — изсъска Ерлендур и се отдалечи от масата.

Марион Брием го проследи с поглед, след което излезе от хотела с бавни стъпки и с усмивка на лицето.

Докато слизаше надолу към фоайето, Ерлендур си мислеше как по-учтиво да обвини главния готвач в кражба, но Марион насочи намеренията му към значително по-груб вариант. Когато отведе човека настрана в кухнята, у полицая не бе останало и капка съчувствие.

— Ти крадец ли си? — направо попита той. — И всички вие тука в кухнята? Крадете ли всичко, което не е завинтено за пода?

Главният готвач го гледаше зашеметен.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Дядо Коледа може би е бил намушкан до смърт, защото е знаел за големите кражби в хотела. Може би е бил намушкан, защото е знаел кой стои зад тях. Може би си се промъкнал в дупката му долу в мазето и си го наръгал, за да не може той да изпее всичко. Как ти се струва тази версия? А и си го обрал междувременно.

Готвачът се опули срещу Ерлендур.

— Ти да не си се побъркал! — изстена той накрая.

— Крадеш ли от кухнята?

— С кого си говорил? Кой те е излъгал така жестоко? Някой от хотела ли?