Читаем Голямото завещание полностью

Голямото завещание

LXV

Ех, тази, на която азй служих честно нощ и ден(и се измъчвах до захлас,напълно обезобразен!),да беше казала на менкакво ли всъщност иска тя,не бих търпял подобен пленвъв мрежите на любовта…

LXVI

Щом исках да й кажа нещо,готова бе да слуша тя,но с мен не спореше горещо,а ми търпеше близостта;почти докосвах със устаухото й във късен час —говорех хиляди нещаи се самозалъгвах аз.

LXVII

Тя ми втълпяваше каквотоси иска, докато ме сплеска:че черна пепел е брашното,а шапка — дамската прическа,че всяко днеска е нощеска,а епекът е всъщност дюсе…(Направо те обзема треска,ако лъжецът е изкусен!)

LXVIII

Че небосводът е тава,а облакът — парче джолан,картофът — лукова глава,а карфиолът — патладжан;че е бесилото гердан,а джепането — шарен боб,че всеки трезвен е пияни офицер е всеки поп.

LXIX

Любов-измама! Неведнъжизпод носа ми се изниза.Едва ли може някой мъжда й надвие на каприза.По долни гащи и без ризамъжът е смешен в този свят —изобщо в сметките не влизаедин любовник непризнат.

LXX

Отрекъл любовта, с омразая предизвиквам на двубой.Смъртта чрез нея ми показа,че хич, уви, не съм от сой.Прибран е инструментът мой —насвирих се и се напях.Знам: влюбените нямат брой,но вече аз не съм от тях.

LXXI

Надул се като млад петел,да чака друг плода на рая!Преследвайки едната цел,по тази точка ще си трая.Попитат ли защо нехаяи хуля разни женски двори,ще кажа: който вижда края,е в правото си да говори.

LXXII

Не вярвам вече в чудесаи в разрез със добрия тонкато монашески расаса храчките ми. Жанетон47ме има за бракуван кон…Но как ли да се разберем?Гласът ми е сподавен стон —изкукуригал съм съвсем.

LXXIII

С омразата на Так Тибо48бях хвърлен във вода до гушаот Д’Осини. Свит на кълбо,проклинах кривата си круша.Студен за мене беше душаи да се моля нямам глас —дай боже Господ да се вслушав това, което мисля аз!

LXXIV

На Д’Осини не мисля зло,ни на наместника му стар,което е добре дошлои за добрия му стражар.Докато ми е господарРобер49, палачът най-велик,на тази Троица със жарще бъда предан еретик.

LXXV

Добре си спомням (ха на бас!)туй, дето с моята ръкапрез петдесет и шеста азнаписах просто ей така.Но „Завещание“ сеганаричат го и млад, и стар…Не, няма място за шега —човек не си е господар.

LXXVI

Да ме съзре разколебанедва ли някой ще дочака —милея за Перне Маршан50,наричан още Копелдака:на този сводник, свикнал с мрака,си давам старите рогозки,че много жули камънакапри сексуалните обноски.

LXXVII

Да вземе някой своя дял,знам, пътищата са нелеки —ще трябва да се е разбралс наследниците мои преки.Кои са те? Душици меки:Моро51, Провен52, Робен Тюржи53 —зарад паричките ми всекиот тях до мен се приближи.

LXXVIII

Не искам нищо тук, освенда завещая всичко аз —ако не е заспал, Фременочаква този важен час.Ще сторя всичко зарад вас,без да изпадам в самохвалстводано се чуе моят гласиз цялото ни френско кралство!

LXXIX

Сърцето слабо бие в мен,едвам отварям аз уста:„Седни край моя нар, Фремен,тъй както сме сами в нощта!Вземи мастило и листа,с перото бързай ти безспир —записвай всичките неща,че аз започнах най-подир…“

LXXX

Молбата ми под свода сине към Троѝцата света̀,че не един човешки сине бил спасен от гибелта…Но май е грешна участтачовек да си живее всесъс вярата, че след смърттав небето ще се възнесе.

LXXXI

Умрем ли, удряме на камък —започва адът ни жесток:и тяло, и душа сред пламъкзаплащат всеки свой порок.Но не важи такъв урокза някой важен душевадник,че патриарх или пророкне би опарил своя задник.

LXXXII

Попитат ли ме: „Кой ти давада ги разправяш ти такива?На теолога подобаваподобни тези да развива!“,разказвам притчата правдива,изписана във храма наш:беднякът Лазар си почива,а ври в казана богаташ…

LXXXIII

Но пламне ли на Лазар пръста,от жажда повече ще страдабогатият — устата тлъстаще моли жадно за пощада…Но който е пропил с наслададори и долните си гащи,не би намерил място в адаза нуждите си належащи.

LXXXIV

Във името на Господ-боги Богородицата святада бъде словото урок,от мен изнесен в нищетата!Не й е леко на душата,че не е мъка ден до пладне.Започвам да редя словата —на всеки нещо ще се падне…

LXXXV

И тъй: душата си нещастнааз давам, както си е ред,на Девата ни най-прекрасна,прочута с милостта си вред.Че не един нещастник клете вярвал в този ореоли най-подир е бил приетс любов край божия престол.

LXXXVI

На майката земя се падада завещая мойто тяло,макар и червеят да страда,понеже е изпосталяло…Но тържествува като цялотук истината вездесъща:нали от кал е всяко тяло,накрая пак в калта се връща.

LXXXVII

За мен бе повече от таткоГийом Вийон54, учител мой,че като майка нежно, сладкоизцяло ме отгледа той.Спасил ме неведнъж от бой,при него — ако друго не —поне се радвах на покой,когато бях на колене.

LXXXVIII

На него аз оставям в дарромана си прочут „Пръднятана дявола“55, преписан с жарот Табари56, раздул нещата.Надникне ли се във листата,се вижда, че е труд нелек —дори на тема най-познатасе сблъсква с трудности човек.

LXXXIX

А мойта майчица нещастна,подвластна на съдба нелепа,да моли Девата прекрасна,че стискайки душата в шепа(дори да се чернее крепа,а пък сърцето да се вайка!),за нас е Девата подкрепа —за мен и бедната ми майка.

Перейти на страницу: