Читаем Голямото завещание полностью

Голямото завещание

CXLV

Две-три присядат в двор на църква,разстлали дългите си роби —човек направо се побъркваот веселите им прокоби.Дори и мъдрият Макробий120във чудо ще се види там,че тези милинки особиот нищо май си нямат срам.

CXLVI

На връх Монмартр121, че за девственотдавна той е набеден,му завещавам връх мъжествен,наричан връх Валериен;и нека бъде опростенот Рим за греховете черни,та да се види някой ден,че има монахини верни.

CXLVII

А на слугините чевръстивъв всеки дом (в среднощен час!)да бъркат във меда със пръстиот все сърце им давам аз;и без да повишават глас,та някой да не ги накаже,във този много късен часим давам да се любят даже.

CXLVIII

А за девойки с потекло(с бащи, със майки и със лели!)какво ли е добре дошло,щом за каквото са копнелислугините са им го взели?…Но аз ще ги прилъжа тяхсъс разни врели-некипели,разправяни им от монах.

CXLIX

А на монасите безчет,макар и да са мъченици,все нещичко им е нареди като някои девицисъс ококорени зеницине гледат те на любовта,така че тези хубавицине ще останат с пръст в уста.

CL

А пък Дебелата Марго122.това, което й се губи,да вземе — знае от кого(дорде съвсем го изкоруби!).Обичам ласките й груби —по-долу тя от мен не пада…Тоз, който иска да я люби,да каже следната балада.

Балада за Дебелата Марго123

Ако я любя и съм й слуга,това доказва ли, че аз съм тъп?За мене тя е нещо по̀ така,защото тук е хвърлен моят пъп.Човек убивам, но ви нямам зъб —прекрачи ли кракът ви този праг,ви храня и поя и давам знакза туй-онуй, дорде се разплатим —добре ли е, добре дошли сте паквъв тази дупка, дето я държим.Но легне ли Марго без грош в ръка,на всичко тя тогава дава гръб —на мен пък ми е криво, че такасъвсем не виждам образа й скъпи иде ми да ги изям от скръбелека, роклята, корсета як —не дава, „Антихрист!“ ми вика чак…Духът й се оказва несломим,дорде й фрасна аз един криваквъв тази дупка, дето я държим.Кавгата се изнизва на шегакато пръдня от гащи. И по гръб,от смях примира, рита тя с кракаи иска още моя образ скъп…Заспиваме пияни — дъб до дъб,но съмне ли се, със горещ тумбакме яхва тя — и пак, и пак, и пак…Под нея проснат съм като килим —от зор душата ми излиза чаквъв тази дупка, дето я държим.Във студ и зной развявам тук байраки има си гърнето похлупак,йерархията тачим — мил и драготдолу си и трижди по-любим;но и без капка чест да сме, все пакживеем си живота (няма как!)във тази дупка, дето я държим.