Катедралата

— Това е лудост. Не може да се използва бронирана кола при такова ограничено пространство. Там вътре може би разполагат с противотанково оръжие. За Бога, няма къде да маневрираме, не можем да прикрием такава кола… Фенианите са ветерани в партизанската война, капитане. Те знаят как да се оправят с танкове, виждали са повече бронирани коли, отколкото…

Ти си виждал таксита — довърши сравнението Бърк, който в този момент влизаше в залата. — Така каза Флин на Шрьодер. Таксита. Имате ли нещо против инспектор Лангли и аз да се присъединим към вас?

Белини имаше уморен и раздразнен вид. Рече на Лоугън:

— Оправи се с губернатора — хвърли поглед към стенния часовник: — Десет минути почивка. Излезте навън!

Той седна и запали цигара. Един по един мъжете се изнизаха от залата и се събраха на групи по коридорите. Бърк и Лангли седнаха срещу Белини. Той каза тихо:

— Този смахнат герой от войната ще уплаши хората ми.

Бърк си помисли: „Не е лошо да бъдат уплашени. Най-вероятно ще ги смажат“.

— Прави го за добро.

Белини дръпна от цигарата си.

— Защо войниците от парада участват тук?

Лангли се огледа и рече полугласно:

— Губернаторът си повдига имиджа.

Белини отпи студено кафе от чашата си.

— Знаете ли, обсъдих дузина варианти за атака с кмета и губернатора. Забелязали ли сте как хора, които нямат никаква представа от бойно изкуство, изведнъж стават генерали? — Белини запали втора цигара и продължи с глас, възбуден до крайност: — Та, значи, Клайн стиска ръката ми. Боже, трябваше аз да стисна неговата и да му счупя меките пръсти. Както и да е. И, значи, казва: „Джо, нали знаеш какво очакваме от теб?“ Всемогъщи Боже, до този момент дори не знаех, дали ми е позволено да вляза при него с оръжие. Но адреналинът ми се беше толкова покачил, та му отговорих: „Ваша чест, трябва да нападнем сега, докато камбаните все още бият“. Разбирате ли? А той ми рече, отбележете това, рече ми: „Капитане, ние имаме задължението…“ Май каза „моралното задължение“, „да използваме всяка възможност да постигнем всичко с преговори…“ Дрън-дрън-дрън, „има политически съображения“, дрън-дрън-дрън, „защото Ватикана“, дрън-дрън. И аз му викам… не, не го казах, ала трябваше… Трябваше да му кажа: „Клайн, скапаняко, искаш ли да спасиш заложниците и шибаната катедрала, или ще печелиш време за Белия дом и Ватикана?“ — Той направи пауза и си пое дъх: — Може би в такъв случай и аз щях да прозвуча като задник, защото всъщност не ми пука за някаква си там грамада от камъни и четирима души, които дори не познавам. Нося отговорност за сто мои момчета, които познавам, за техните семейства, за жена си и децата си. Нали така?

Никой не му отговори. После телефонът иззвъня, Белини отговори и го подаде на Бърк.

— Търси те някакъв на име Гном. Със странни хора си имаш работа.

Бърк хвана слушалката и чу гласа на Фъргюсън.

— Бърк, обажда се „Гном“.

Бърк попита:

— Как си?

— Измръзнал, уплашен до смърт, скапан, гладен и без пукната пара. Иначе съм добре. Тази линия подслушва ли се?

— Не.

— Добре, трябва да говоря с теб на четири очи. Бърк помисли за момент.

— Искаш ли да дойдеш тук? Фъргюсън се подвоуми.

— Не… Видях няколко човека около пропускателните пунктове, които не бива да ме виждат. Много близо съм до мястото, където си уговорихме среща. Ще се видим там.

Бърк остави слушалката и се обърна към Лангли:

— Фъргюсън е надушил нещо. Белини бързо го погледна:

— Нещо, което да помогне на мен?

На Бърк му се щеше да отвърне: „Честно казано, нищо вече не може да ти помогне“. Вместо това отговори:

— Така мисля.

Белини сякаш усети лъжата и потъна в стола си.

— Исусе! Никога не съм се изправял срещу опитни партизани… — внезапно вдигна очи. — Изглеждам ли ви уплашен?

Бърк отговори:

— Говориш и изглеждаш като човек, който напълно осъзнава проблема.

Белини се засмя.

— Да, осъзнавам скапания проблем. Лангли сякаш изведнъж се ядоса.

— Трябвало е да знаеш, че такъв ден ще дойде. Обучавали са те за това.

— Обучавали? — Белини се нахвърли срещу него. — Обучавали, друг път. В армията ме учеха как да се крия при ядрен удар. Единственият инструктор, който ни каза нещо умно, беше онзи, дето ни учеше да си хванем каските, да си заврем главите между краката и да целунем задниците си за сбогом. — Отново се засмя. — Майната му на обучението — Смачка фаса си и изпъшка. — Е, добре, може би Шрьодер ще се справи. — Той се усмихна ехидно. — Сега има по-голям стимул — посочи черна бронирана жилетка и тъмен пуловер в края на масата. — За него са.

— Защо не го оставиш на мира? — попита Лангли. Белини поклати глава отрицателно и погледна Бърк.

— Ами ти? Какво ще правиш по-късно?

— Ще дойда с теб — отговори Бърк.

Белини ококори очи. Лангли бързо се завъртя към Бърк.

— Ти си се побъркал!

Бърк не отговори. Белини рече:

— Остави човека да прави каквото иска. Лангли смени темата и каза на Белини:

— Донесъл съм ти още психопрофили. Белини запали цигара.

— Намажи ги с вазелин и си ги заври отзад!

Лангли се наежи. Белини продължи, наслаждавайки се на факта, че никой не можеше да му излезе насреща с по-високия си ранг.

— Къде е архитектът, Лангли? Къде са плановете?