Катедралата

— Работя върху задачите — отвърна Лангли.

— Страхотно. Всеки работи върху нещо… ти, Шрьодер, кметът, президентът. Всички работят. Когато тая работа започна, никой не обръщаше внимание на Джо Белини. Сега кметът звъни на всеки петнайсет минути, за да ме пита какво правя. Нарича ме Джо. Какъв приятен дребосък.

В стаята отново започнаха да влизат хора. Белини се надвеси през масата.

— Натикаха ме в ъгъла. Когато започнат да те наричат на малкото ти име, значи, че са те хванали за топките. И няма да ме пуснат, докато не изкача онези стъпала, с оная си работа в едната ръка и кръст в другата, за да ме убият — той се изправи. — Повярвай ми, Бърк, всичко тук е едно скапано шоу. Всеки трябва да изиграе ролята си. Ти, аз, политиците, църквата, копелетата в катедралата. Знаем, че всичко е една лайняна работа, но така са ни научили.

Бърк се изправи и огледа мъжете в стаята. После доближи лицето си до Белини.

— Не забравяй, че вие сте добрите!

Белини разтри слепоочията си и поклати глава.

— Тогава защо сме облечени в черно?

Глава 49

Патрик Бърк излезе от енорийския дом и усети блъскането на студения вятър. Погледна часовника си. Почти един след полунощ, 18-и март. Въпреки това щяха да продължат да го наричат „Клането в деня на Свети Патрик“, или да изберат друго, също толкова страшно и привлекателно име. Вдигна яката си и тръгна на изток по Петдесет и първа улица.

На Парк авеню автобус от градския транспорт бе паркиран напряко, за да се образува барикада. Бърк го заобиколи, мина през оредялото множество и пресече улицата. Малка група хора се беше събрала върху стъпалата на епископалната църква „Свети Бартолъмю“, подаваха си бутилки и пееха песните, които камбаните на „Свети Патрик“ биеха. В църквата постоянно влизаха богомолци и Бърк си спомни, че много църкви и синагоги бяха обявили целонощни молитвени бдения. От някакъв репортерски микробус изваждаха камери и прожектори.

Бърк се заслуша в камбаните, Флин — ако свиреше действително той — наистина притежаваше усет. Бърк си спомни забележката на Лангли за тениските с лика на Джон Хики. Представи си обложка на касета или диск: катедралата „Свети Патрик“ със зелени звездни фойерверки над нея — „Брайън Флин свири на камбаните“.

Мина покрай църквата и продължи на изток по Петдесет и първа улица. Между две сгради видя малък парк. Сред конструкциите от двете страни видя ограда и порта. Бърк надникна през металните пръчки. На терасите под оголените чинари имаше метални маси за кафе и обърнати върху тях столове. Нищо не помръдваше в тъмния парк. Бърк се вкопчи здраво в решетката и се изкатери до върха. После се прехвърли в парка. Падна на замръзналата каменна пътека и усети остра болка да пронизва замръзналите му крайници. Изруга тихо. Извади пистолета си и остана свит на две. Един порив на вятъра разклати дърветата и прекърши няколко покрити с ледена корица клонки. Те паднаха на земята със звъна на счупен кристал.

Бърк се изправи бавно и мина между масите, пуснал ръката с пистолета покрай тялото си. Ледената корица под краката му скърцаше при всяка стъпка и той знаеше, че ако Фъргюсън бе там, досега щеше да го е чул.

Една преобърната маса привлече вниманието му и той се приближи до нея. Малко по-далече видя преобърнат стол. Ледът отдолу беше напукан и на места изкъртен, и Бърк се наведе да разгледа едно по-тъмно петно, което отблизо изглеждаше като разтопен ягодов сладолед, но не беше ягодов сладолед.

Бърк се изправи и установи, че краката му треперят. Заизкачва ниските стъпала до следващото ниво на терасата и видя още прекатурени маси и столове. В задната част на парка имаше каменна стена, висока пет-шест метра, по която обикновено се стичаше вода. В основата на стената имаше дълъг тесен улей и Бърк съзря в него тялото на Джак Фъргюсън. Лежеше в ледената вода, със синкавобяло лице, много подобно на цвета на катедралата, помисли си Бърк. Очите му бяха оцъклени, а устата — разтворена, сякаш се задъхваше и не можеше да си поеме дъх от шока при падането в студената вода.

Бърк опря колене в ниската каменна подпора на улея, протегна ръка и хвана старата мушама на Фъргюсън. Издърпа тялото към себе си и полите на мушамата се разтвориха. Бърк видя, че двете му колена, които се подаваха от износения панталон, бяха простреляни.

Костите, хрущялите и сухожилията белееха на по-тъмния фон на посинялата плът.

Той мушна пистолета в джоба си и издърпа дребничкия мъж върху подпората на улея. В средата на челото на Фъргюсън зееше малка дупка от куршум. Джобовете му бяха преобърнати, обаче Бърк претърси отново тялото. Откри само чиста, старателно изгладена носна кърпа, което му напомни да се обади на жена му.