Катедралата

Белини запълзя по гредите, мина предпазливо покрай ниския парапет и напипа малката вратичка, която му бе описал Стилуей. От другата страна на вратата беше Югоизточната галерия, а в нея със сигурност имаше един или повече стрелци. Долепи до вратата акустичен усилвател и се вслуша. Не чу стъпки, нито някакви признаци на живот в галерията, но някъде в катедралата някой свиреше на гайда „Изумителна благодат“. Промърмори на себе си:

— Задници.

Отдалечи се внимателно от стената и поведе взвода към ниското тясно пространство, където наклоненият покрив се срещаше с външната каменна стена.

Втори щурмови взвод се изкачи по скобите в широкия комин. Носеха пожарникарски брадвички, закрепени на гърбовете им. Минаха покрай желязната врата в тухлите и продължиха нагоре към отвора на покрива. Взводният командир прикрепи кафяво найлоново въже за най-горната скоба и стисна намотаната част в ръцете си. Студеният нощен въздух духаше в комина и издаваше дълбок, кух, свирещ звук. Мъжът извади перископ и огледа кулите, но фенианите не се виждаха от този ъгъл и той насочи окуляра към кръстовидния покрив. Видя срещу себе си две капандури. Капаците им бяха отворени.

— Мамка му!

Протегна се назад, взводният свързочник завъртя ръчката на полевия телефон, преметнат на гърдите му и подаде слушалката. Командирът докладва:

— Капитане, втори взвод зае позиция. Проклетите капаци са отворени и няма да е лесно да се мине по този покрив, ако стрелят по нас от капандурите.

Белини отговори едва чуто:

— Стойте там, докато извадим от строя хората на кулите. Тогава тръгнете.

Трети щурмови взвод се покатери през комина след втори, но спря изкачването си под желязната врата. Взводният командир зае позиция до вратата и насочи фенерче към резето. Бавно протегна големи клещи и предпазливо го докосна. После се отдръпна. Обади се на Белини по телефона:

— Капитане, трети зае позиция. Не мога да кажа дали има аларма или мина на вратата.

Белини отговори:

— Добре. Когато втори взвод излезе от комина, ще отворите вратата и ще разберете.

— Слушам.

Той подаде слушалката на свързочника зад него, който попита:

— Как така не сме репетирали досега подобно нещо?

Взводният командир отвърна:

— Мисля, че досега не е възниквала такава ситуация.

В 5,35 в офиса на десетия етаж в център „Рокфелер“ взводният командир на снайперистите вдигна звънящия полеви телефон. Чу се гласът на Джо Белини, приглушен, но без капчица колебание. Той подаде кодовите думи:

— Биковете бягат. След шейсет секунди.

Командирът на снайперистите затвори, пое дълбоко въздух и натисна бутона на интеркома.

Четиринайсет снайперисти бързо се придвижиха до седем прозореца, които гледаха към разбитите вентилационни отвори на кулите от другата страна на Пето и се свиха под тях. Интеркомът отново иззвъня, снайперистите се изправиха и отвориха прозорците, после опряха пушките си върху студените каменни первази. Взводният командир, който гледаше напрегнато дългата стрелка на часовника си, даде последния кратък сигнал.

Четиринайсетте пушки със заглушители изпукаха и металическият звук от плъзгащи се затвори изпълни офисите, последван от свистене. После се чу вторият залп, който беше разсеян, тъй като оръжията се отклониха от целта. Върху плюшените килими тихо се посипаха празни гилзи.

Брайън Флин погледна телевизора, поставен на пода в амвона. Екранът показваше снимки в едър план на кулата с камбанарията и обляната в синьо фигура на Мълинс, който гледаше през разбитите отвори. Мълинс вдигна чаша към устните си. Сцената се смени с приближаващия се образ на Дивейн с отегчено изражение на лицето. Звукът бе намален, но Флин чуваше непрестанното бърборене на репортера. След малко репортерът съобщи колко е часът. Всичко изглеждаше съвсем обичайно, докато камерата се върна обратно и Флин видя светлина от кръглия прозорец, който трябваше да е тъмен. Разбра, че гледа видеозапис от по-ранните часове на нощта, Флин посегна към полевия телефон.

Десетина човека в околните сгради наблюдаваха катедралата с бинокли. Един от тях забеляза движение горе на комина. Втори видя как на десетия етаж в център „Рокфелер“ се отвориха едновременно цяла редица прозорци.

Стробоскопи започнаха да изпращат мигащите си лъчи към кулите на катедралата.

Рори Дивейн клечеше свит зад каменната стена между два отвора и духаше в измръзналите си шепи. Държеше пушката в свивките на ръцете си. Светлината от стробоскопите блесна в очите му и той видя редица от цеви в сградата от другата страна на Пето. Посегна бързо към полевия телефон и той иззвъня в същото време, но преди да успее да го вдигне, към лицето му полетяха парчета от изкъртен камък. Тъмната стая на кулата се изпълни с остри свистящи звуци от куршуми и закънтя от металическото тракане на разкъсващите се медни капаци.

Един куршум се удари в бронираната жилетка на Дивейн и го запрати назад. Почувства втори куршум да минава през гърлото му, но не усети как третият, който беше рикоширал, се забива в челото му и пръска черепа.