Катедралата

— Не думай — той насочи вниманието си към Морийн: — Не се оставяй на Мегън или Лиъри да те убият, момиче. Скрий се между тези скамейки и стой неподвижна в тъмното. Съвсем неподвижна. Ето, връщам ти часовника, скъпа. Гледай го, докато куршумите свирят над главата ти. Не забравяй да го проверяваш и когато гледаш към тавана. В един миг между 6,03 и 6,04 ще чуеш шум. Подът ще се надигне под изящното ти дупе и колоните ще затреперят. От тъмното хей там, горе, ще видиш големи късове от тавана да падат към теб с въртене, като на забавен кадър, и да идват право в лицето ти. И не забравяй, момиче, последните ти мисли, докато таванът те премазва и умираш, трябва да бъдат за Брайън… или Хари, който и да е мъж ще свърши работа, предполагам.

Той се обърна и тръгна със смях към бронзовата плоча в пода. Наведе се и я повдигна. Морийн викна след него:

— Последната ми мисъл ще бъде молитва към Бог да се смили над душите ви… и твоята душа, Джон Хики, най-сетне да намери покой.

Хики й изпрати въздушна целувка и се спусна по стълбата, като затвори капака зад себе си.

Морийн облегна гръб на скамейката. Бакстър остана неподвижен за малко, после отиде до нея. Тя вдигна поглед към него и протегна ръка. Той я взе и седна много близо до нея, така че телата им се докоснаха. Огледа трепкащите сенки наоколо.

— Опитвах да си представя как ще свърши всичко, но…

— Никога нищо не става според очакванията ни… аз никога не съм очаквала ти да си тук…

Той я стисна по-силно.

— Страхувам се.

— Аз също — помисли малко и се усмихна. — Но ние го направихме, нали? Не отстъпихме и на инч.

Той отвърна с усмивка:

— Наистина не отстъпихме.

Флин се взря в тъмнината отдясно и видя с изненада празния трон. После надникна през ажурната дървена преграда към платформата на органа до светилището. На конзолата над клавиатурата стоеше запалена свещ и за миг му се стори, че Джон Хики седи пред нея. Премигна и от гърлото му неволно се надигна звук. Пред органа, с ръце върху клавишите, седеше Педар Фицджералд. Тялото му беше изправено, но леко килнато назад. Лицето му бе обърнато към тавана, сякаш всеки миг щеше да запее, Флин успя да различи тръбата, която стърчеше от устата му, мъртвешки бледата кожа и очите, които изглеждаха живи от пламъчето на свещта, трепкащо в тях.

— Хики… — каза тихо на себе си. — Ти, мръсен, долен, извратен… — вдигна очи към балкона, но не успя да види Мегън и се концентрира отново върху предните врати.

Стана 5,20, после 5,25…

Флин надникна зад колоната отзад и видя Морийн и Бакстър сгушени заедно. Остана загледан в тях за известно време, после откъсна поглед и се обърна към преддверието. 5.30. В неподвижния студен въздух надвисна напрежение. Беше толкова осезаемо, че се усещаше в пулсиращите гърди, в потните чела, в горчивата слюнка. Можеше да се види в танцуващите светлосенки и да се помирише въпреки горящия фосфор.

Стана 5,35 и в умовете на всички започна да се заражда мисълта, че вече бе прекалено късно, за да се проведе атака, която да послужи на някаква цел.

В дългата Югозападна галерия Джордж Съливан остави пушката си и вдигна гайдата. Стисна меха под мишница и преметна трите ручила върху рамото си. Постави пръсти върху осемте дупки и налапа мундщука. Противно на всички заповеди и на здравия разум, той засвири. Бавната натрапчива мелодия на „Изумителна благодат“ се понесе от пискуна, а трите ручила пригласяха плътно.

Съвсем леко, почти незабележимо, напрежението спадна, бдителността отслабна и всичко се смеси с най-примитивната от всички надежди, че ако си очаквал нещо ужасно и си го видял в представите си до най-малката подробност, то няма да се случи.

Книга V Нападението

Всички келти от Ирландия са създадени от Бога луди. Защото техните воини са весели, а всичките им песни тъжни.

Дж. К. Честъртън

Белини стоеше до отворената врата на малкия асансьор в подземието под архиепископската ризница. Един от неговите хора бе стъпил на покрива на асансьора и осветяваше с фенерче високата шахта. В началото тя беше иззидана от тухли, но едно ниво над главния под бе с дървени стени и продължаваше нагоре, както беше отбелязал Стилуей, до едно ниво, където извеждаше до тавана над галериите.

Белини тихичко подвикна:

— Как изглежда? Мъжът отговори:

— Ще видим.

Той извади натягаща се алпинистка скоба от торбичка с инструменти и я зави здраво за асансьорното въже на височината на бедрото си. Стъпи върху нея и опита здравината й. Зави друга и стъпи с другия си крак на нея. Стъпка по стъпка, вече по-бързо, се заизкачва по шахтата към осмото ниво, където се намираше галерията.