Катедралата

Белини погледна назад към извития коридор. Хората от първи щурмови взвод стояха мълчаливо, натоварени с екипировка и въоръжени с пистолети със заглушители и пушки с инфрачервени оптически прибори. На пода отвън до асансьора седеше свързочник. Пред него имаше табло за полеви телефони, което бе свързано с останалите нападателни взводове и офиса в център „Рокфелер“. Белини каза на мъжа:

— Когато лайното удари вентилатора и наоколо се размирише, връзката между взводовете получава приоритет над Негова чест и комисаря… Всъщност, не искам да ги чувам, докато не се обадят, за да кажат да се изтеглим.

Свързочникът кимна.

По коридора се зададе Бърк. Лицето му беше нацапано с камуфлажна боя и докато вървеше, завиваше голям заглушител на цевта на автоматичен пистолет. Белини го погледна.

— Тук не е Лос Анджелис, Бърк. Бърк мушна пистолета в колана си.

— Да тръгваме, Белини.

Белини вдигна рамене. Изкатери се върху покрива на асансьора, след него Бърк се изкачи в тясната шахта. Белини освети с фенерче нагоре, докато светлината спря върху дъбовата врата, която се отваряше към архиепископската ризница на двайсет фута от тях. Рече приглушено на Бърк:

— Ако там е застанал някой фенианин с картечница и чуе, че се катерим, върху този асансьор ще се посипе водопад от тела и кръв.

Бърк отмести фенерчето му по-нагоре и спря светлото кръгче върху неясните очертания на катерещия се мъж, който вече бе изминал сто фута по шахтата.

— Може да има засада и на върха.

Белини кимна.

— Изглеждаше добре на хартия — той угаси фенерчето. — Имаш една минута да спреш да се правиш на задник и да се изметеш оттук.

— Добре.

Белини вдигна поглед към черната шахта.

— Чудя се… чудя се дали тази врата или някоя друга врата тук е минирана. Помниш ли в армията… онези фалшиви знаци за минно поле? И всичките други дрънканици за психологическата война? — Той поклати глава. — След първия изстрел всичко идва на мястото си… Страшното е преди това. Флин ме накара да напълня гащите… На него всичко му е ясно… Сигурен съм, че е по-луд и от мен.

Бърк го прекъсна:

— Може Шрьодер да му е казал колко луд си всъщност. Може би Флин се страхува от теб.

Белини кимна.

— А-ха… — той се засмя, после лицето му стана строго. — Да ти кажа ли нещо? Убива ми се… Чувствам непреодолимо желание… Както когато ти се пуши, нали знаеш?

Бърк погледна часовника си.

— Поне няма да трае много дълго. В 6,03 ще свърши. Белини също погледна часовника си.

— Да, няма да има продължения. Само двеминутно предупреждение, после големият удар, стадионът се взривява и край на играта — засмя се отново и Бърк му хвърли поглед.

Катерачът стигна върха на шахтата. Завърза въжена найлонова стълба за носещата греда на скрипеца и я пусна да падне. Белини я улови преди да е ударила металния покрив на асансьора. Свързочникът хвърли нагоре една слушалка и Белини я закрепи на рамото на бронираната си жилетка.

— Е, Бърк… започва се. Веднъж качиш ли се на стълбата, не можеш да слезеш толкова лесно.

Бърк го последва и един по един десетината полицаи от взвода започнаха да се катерят зад тях.

Белини спря срещу дъбовата врата на архиепископската ризница и залепи ухото си за нея. Чу стъпки и замръзна. Внезапно ивицата светлина под вратата изчезна. Той почака още няколко секунди с пушка, насочена към вратата, и сърце, блъскащо в гърдите му. Стъпките се отдалечиха. Телефонът му изщрака и той тихичко отговори:

— Да.

Операторът съобщи:

— Нашите хора отвън съобщиха, че светлините вътре угасват, но има… нещо като запалени свещи… може би огньове, които осветяват прозорците.

Белини изруга. Тези огньове сигурно бяха бял фосфор. Копелета! Още от началото… още от самото начало… Той продължи нагоре по люлеещата се стълба.

На върха на шахтата катерачът беше седнал на гредата и бе насочил светлината още нагоре. Белини видя малък отвор там, където стената на шахтата свършваше на няколко фута от наклонения таван на галерията. Измърмори:

— Поне има за какво да се хвана.

Стъпи несигурно върху гредата, осем нива над подземието, протегна се и се вкопчи в ръба на дървената стена. Изтегли се нагоре и пъхна главата и раменете си в отвора. В ръка държеше пистолет със заглушител. Присви очи в мрака на тавана в очакване да стрелят в челото му. Почака малко, после включи фенерчето си и едновременно с това запъна ударника на пистолета. Не помръдваше нищо, освен туптящите му гърди, опрени в ръба на стената. Плъзна се надолу с главата до една греда пет фута по-ниско над гипсовите решетки, като уби силата на удара с протегнати ръце. После тихо се изправи.

Главата и раменете на Бърк се подадоха от отвора и той го издърпа. Един по един всички изскочиха в малката странична мансарда зад галерията.