Катедралата

Белини помисли за миг, после отсече: — Лос Анджелис.

Глава 57

Брайън Флин застана на амвона, издигнат едно ниво над залата. Погледна кардинала под себе си и заповяда в микрофона:

— Изгасете осветлението.

Една по една отделните части на катедралната зала започнаха да потъват в мрак: първи Хики угаси лампите в светилището, вътрешната галерия и страничния олтар на Дева Мария, после Съливан изключи тези в четирите галерии, след тях от погледа изчезна балконът на хора и накрая угаснаха огромните висящи полилеи над нефа, които се командваха от електрическото табло на балкона. Хики обиколи катедралата и угаси вестибюлите, страничните олтари и книжарницата.

Флин забеляза, че няколко лампи продължаваха да светят — вероятно ключовете за тях бяха извън катедралата. Хики и останалите разбиха тези, които успяха да достигнат, и звукът на счупено стъкло изпълни огромните тихи пространства.

Флин кимна на себе си. Сигнал за началото на нападението щеше да бъде угасването на останалите лампи, когато щяха да дръпнат шалтера в подземието на енорийския дом. Полицаите щяха да очакват тъмна катедрала, където инфрачервените окуляри щяха да им дадат предимство. Но Флин нямаше намерение да им го предостави, затова беше наредил всички свещи — стотици на брой — да бъдат запалени. Сега те трепкаха в мрака като дар към божеството, помисли си той, като защита на дребни хора срещу ужасите на тъмнината. Пък и бяха източник на светлина, който полицаите не можеха да угасят. Освен свещите, на определени места в катедралата бяха запалени огромни бенгалски огньове, излъчващи допълнително светлина, от която инфрачервените им окуляри щяха да побелеят. Капитан Джо Белини, приготвил съм ти изненада.

Опря ръце на студения мрамор на балюстрадата и премигна, за да настрои очите си към мътната светлина, докато оглеждаше необятната вътрешност. Трепкащи сенки играеха по стените и колоните. Таванът бе изчезнал. Човек лесно можеше да си представи, че покривът е отхлупен и освободени от бремето си, колоните сега опираха в нощното небе — илюзия, която скоро можеше да се превърне в реалност. Дългите черни галерии отгоре, тъмни и непроницаеми дори на ярка светлина, сега бяха станали почти невидими. Единственото, което подсказваше, че там има присъствие, беше звукът на оръжие, стържещо по камъка.

Балконът представляваше черна дупка. Сякаш някой бе дръпнал плътна завеса покрай парапета, но Флин чувстваше присъствието на двете черни фигури там много по-силно, отколкото ако ги виждаше в действителност — сякаш бяха свръхестествени растения, които укрепваха и процъфтяваха в мрака.

Пое дълбоко дъх с разширени ноздри. Горящият фосфор излъчваше силна остра миризма, която променяше самата същност на храма. Беше изчезнал дъхът на мухъл, онази гнила смесица от аромат на тамян, восък и още нещо неопределено, което той обобщаваше като миризмата на римокатолицизма, която бе една и съща във всички църкви и събуждаше спомени от детството. Няма я, повтаряше си той, най-после я няма. Прогоних я. Чувстваше се необичайно доволен от факта, сякаш беше спечелил теологически спор с някой епископ.

Сведе очи и погледна отвисоко пламъците на стотиците свещи. Светлината сега му се стори обезпокояваща. Свещите, които горяха в своите сини и червени стъкленици, и белите отблясъци на фосфора, приличаха на серните огнени езици на ада. Светците върху олтарите, забеляза той, се движеха и кълчеха в неприличен танц. Блажените изражения на лицата им внезапно се бяха изпълнили с похот, която винаги бе вярвал, че се крие в тях.

Най-забележителната метаморфоза беше извършена върху прозорците, които сякаш бяха увиснали в черна празнота. От това като че ли се бяха удвоили и се издигаха до такива шеметни висоти, та на човек можеше да му се завие свят, когато погледне нагоре. На надвисналия балкон, над хилядите невидими месингови тръби на органа, се виждаше розетката на кръглия прозорец. Сега тя се бе превърнала в тъмносин водовъртеж, заплашващ да засмуче всичко от този безплътен свят на сенки и духове — който в крайна сметка беше само преддверие на ада — да засмуче всичко, окончателно и безвъзвратно, в самия ад.

Флин нагласи микрофона и заговори. Боеше се гласът му да не разпръсне магията на смъртта, както бе казала тя, защото той имаше друга цел.

— Дами и господа… братя и сестри… — погледна часовника си: 5,14. — Както знаете, моментът настъпи. Бъдете готови… не остава още много. — Пое бързо въздух и то се чу през високоговорителите. — Беше чест за мен да съм ваш водач… Искам да ви уверя, че отново ще се срещнем, ако не в Дъблин, то в едно царство на светлината, в една земя отвъд морето на запад, както и да се нарича тя… защото който и да е богът, който направлява съдбите ни и нашия край, той не може да отрече земните връзки помежду ни и предаността ни към нашия народ… — почувства гласът си да трепери. — Не се страхувайте!

Изключи микрофона. Всички очи се насочиха от него към вратите. Бяха приготвени пушки и ракети, противогазите висяха окачени на гърдите им там, където сърцата биеха диво.