Катедралата

Гордън Стилуей седеше пред чертежите и разясняваше подробностите. Белини гледаше с набръчкано чело. Огледа лицата около себе си да види дали по тях е изобразено просветление, но всичко, което прочете зад потта и черната боя по тях, бе нетърпение, изтощение и раздразнение от отлагането.

Вратата се отвори и Бърк влезе в стаята. Белини вдигна очи към него, в които не се виждаше особена благодарност и оптимизъм. Бърк видя Лангли, подпрян на стената в дъното и отиде при него. Застанали един до друг, те гледаха известно време сцената край масата. После Бърк каза, без да отмества поглед от нея:

— По-добре ли се чувстваш?

Лангли отговори хладно:

— Никога не съм се чувствал по-добре през живота си.

— Аз също — той погледна към онова място на пода, където беше паднал Шрьодер. — Как е Берт?

— Дойде лекар на полицията, който го лекува от психическото изтощение — отвърна Лангли.

Бърк кимна. Лангли пропусна няколко секунди.

— Флин повярва ли?

— Следващият му ход може да е да заплаши, че ще убие някой от заложниците, ако не му покажем тялото на Шрьодер… с тил, отнесен от куршум.

Лангли потупа джоба, в който се намираше служебния пистолет на Шрьодер.

— Много е важно Флин да продължи да вярва, че плановете, с които разполага, са тези, които ще използва Белини… — Той посочи леко с глава към взводните командири. — Животът на толкова хора зависи от това…

Бърк смени темата:

— Какво правиш по въпроса с арестуването на Мартин?

Лангли поклати глава:

— Първо, той е изчезнал отново, много го бива. Второ, проверих при онзи шегаджия от Държавния департамент, Шеридан, и се оказа, че Мартин има дипломатически имунитет. Все пак обещаха да обмислят възможността за изгонването му от страната…

— Не искам неговото изгонване. Лангли го погледна.

— Няма значение, защото научих от нашето приятелче от ФБР, че той благополучно се е изгонил сам.

— Заминал ли е?

— Още не, разбира се. Не и преди да е свършило шоуто. Има билет за полет от летище „Кенеди“ до Бермудските острови.

— В колко часа?

Лангли го изгледа продължително.

— Излита в 7,35. Закуска в Саутхемптън. Забрави, Бърк!

— Добре.

Лангли огледа хората около масата в продължение на цяла минута, после каза:

— Щях да забравя. Нашият колега от ЦРУ, Крюгер, подметна, че това е тяхното шоу. Никой не иска ти да си вреш носа там. Разбра ли?

— Няма проблем. Значи отделът за фалшификати на произведения на изкуството?

Лангли кимна:

— Аха, познавам един готин тип там. То е най-голямата синекура, която някой е измислил.

Бърк демонстрира нужното съсредоточено внимание, докато Лангли рисуваше идилична картина на живота в отдела за фалшификати, но умът му бе насочен другаде.

Гордън Стилуей завърши общите разяснения и попита:

— Сега ми кажете отново какво точно ви интересува.

Белини хвърли поглед към часовника на стената — 5,09. Въздъхна:

— Искам да знам как мога да вляза в „Свети Патрик“ без да използвам предния вход.

Гордън Стилуей говореше и отговаряше на въпроси и настроението на взводните командири се промени от песимизъм към предпазлив оптимизъм.

Белини хвърли поглед към хората от групата за обезвреждане на взривни устройства. Техният командир, Уенди Питърсън, беше единствената жена тук. Тя се наведе съвсем близо над чертежите и отметна назад дългата си руса коса. Той видя студените й сини очи да сканират плановете. Взводът за обезвреждане на взривни устройства се състоеше от седемнайсет мъже, една жена и две кучета — Бренди и Сали. Според Белини, всички те, заедно с кучетата бяха луди за връзване.

Лейтенант Питърсън се обърна към Стилуей. Гласът и беше нисък, почти шепот — това им е нещо като запазена марка в този взвод, помисли си Белини. Питърсън започна:

— Ако искате да поставите бомби, да допуснем, че нямате достатъчно експлозив, но търсите максималната ефективност…

Стилуей постави две кръстчета на чертежа:

— Тук и тук. Двете големи колони от двете страни на ризницата — замисли се: — Когато бях горе-долу шестгодишен, разбиха с взрив основата тук, за да построят стълбището. Така отслабиха скалата, върху която са издигнати двете колони. Това е публикувана информация и всеки, който иска да провери, включително ИРА, може да направи справка.

Уенди Питърсън кимна. Стилуей я погледна с любопитство.

— С обезвреждане на бомби ли се занимавате? Какво точно прави там една жена?

— Плета дантела на една кука — отвърна тя. Стилуей замълча за малко, после продължи:

— Тези колони са огромни, но при наличието на такива мощни съвременни експлозиви, един експерт по разрушаване на сгради може да ги събори, а с тях ще падне половината сграда… Бог да е на помощ на този, който е вътре.

Той впери поглед в лейтенант Питърсън. Уенди каза:

— Не ме интересува експлозията.

Стилуей отново замълча при този неразбираем отговор и изведнъж я разбра какво имаше предвид.

— Но аз се интересувам от нея. Няма много хора като мен, които могат да построят сградата отново… — гласът му секна изведнъж.

Някой зададе въпроса, който всички тази нощ си бяха задавали:

— Може ли изобщо да бъде построена отново?

Стилуей кимна:

— Да, но вероятно ще изглежда като Първа космическа банка.