Катедралата

Отново се обърна към тавана. Останалите четирима бяха разтворили куфарите и поставяха по мостиците купчини свещи през еднакви разстояния. Мегън извика Джийн Кеърни и Артър Нолти.

— Намерете пожарникарските брадвички, отсечете дървета от мостиците и ги натрупайте на клади около свещите. Отрежете пожарните маркучи и опънете жицата за полевия телефон. И не се мотайте! Мълинс и Дивейн да вземат по една брадва и да дойдат с мен.

Тя излезе от тавана, последвана от двамата мъже, Доналд Мълинс и Рори Дивейн, които се бяха представили за полицаи от Специалните служби. Продължи да се изкачва нагоре към камбанарията. Мълинс носеше макара с телефонен кабел, който опъваше по земята. Дивейн носеше оръжията и брадвите.

Артър Нолти предложи цигара на Джийн Кеърни. Огледа жълтозелената й униформа на стюардеса от „Еър Лингъс“.

— Много си секси. Богохулство ли ще бъде, ако го направим тук? Как мислиш?

— Нямаме време.

— Имаме всичкото време на света. Но е адски студ. Ще ни трябва нещо сгряващо. И понеже алкохолът не е позволен, тогава ни остава…

— Ще видим. Божичко, Артър. Ако жена ти… Какво ще стане, ако успеем да я измъкнем от Арма?

Артър Нолти пусна рамото й и погледна настрани.

— Хайде сега… Да мислим за нещата едно по едно. — Той вдигна една брадва, замахна с нея и отсече част от дървеното перило. После го измъкна от основата му и го хвърли върху купчина свещи. — Всичко тук е от дърво. Никога не съм си представял, че ще подпалвам църква. Де да можеше да ме види отец Фланери. — Отново замахна с брадвата. — Господи, надявам се да не се стигне до това. Те ще капитулират, преди да видят тази катедрала в пламъци. След двайсет и четири часа братята ти ще бъдат в Дъблин. Твоят старец ще бъде доволен, Джийн. Мислеше си, че никога повече няма да види момчетата. — Той хвърли парче дърво на купчината. — Тя ги нарече клади, Мегън имам предвид. Не знае ли, че клада се нарича само мястото за изгаряне на трупове?

Глава 17

Патрик Бърк разположи постове до всяка от вратите на катедралата, като ги предупреди, че са минирани. После заобиколи отново и излезе отпред, където се спря до паркирана патрулка.

— Направиха ли вече опит да се свържат? Патрулиращият полицай поклати глава:

— Не, сър. Какво става там вътре?

— Вътре има въоръжени, затова трябва да продължите да изтласквате хората назад. Кажете на дежурния офицер да организира сформирането на кордон.

— Да, сър.

Патрулката потегли по вече почти празния булевард. Бърк отново се изкачи по стъпалата и видя офицер Бети Фостър, коленичила в леда до коня си. Тя вдигна очи към него:

— Още ли си тук? — Отново извърна поглед към коня. — Трябва да прибера седлото. — Разкопча каиша. — Какво, за Бога, става там вътре? — започна да издърпва седлото. — За малко да ме убият.

Той се наведе да й помогне да издърпат седлото, но то отказваше да помръдне.

— Остави го тук.

— Не мога. Това е собственост на полицията.

— Навсякъде по Пето има разхвърляна собственост на полицията — той пусна седлото и вдигна глава към камбанарията. — Скоро в тези кули ще има хора, ако вече не са там. Ще си прибереш това по-късно, когато си платят за коня.

Тя се изправи:

— Бедният Комисар. Говоря и за двамата.

— Какво искаш да кажеш?

— Полицейски комисар Дуайър почина от инфаркт на трибуните.

— Боже Господи! — Бърк дочу шум от кулата с камбанарията над тях и дръпна Бети в нишата на предната врата: — Там горе има някой.

— Тук ли ще останеш?

— Докато нещата се оправят. Тя го погледна:

— Смел човек ли сте, лейтенант Бърк?

— Не. Просто глупав.

— Така си и знаех — тя се засмя. — Божичко, помислих си че ще припадна, когато видях онази монахиня. Тя май изобщо не е монахиня…

— Най-вероятно не е.

— Когато я видях с пистолет, насочен…

— Справи се добре.

— Мислиш ли? Е, може и да си прав. — Замълча и се огледа. — Дежурството ми ще продължи още дълго. Трябва да се върна на улица „Верик“ и да се кача на нещо друго.

— Да се качиш ли? — фантастичен еротичен образ мина през ума му. — А, да. Върви до стената. Не знам дали онези в кулата търсят сини мишени, но е по-добре да предположим, че е така.

Тя се поколеба:

— До скоро. — Подаде се навън от нишата и тръгна, залепила гръб в стената. Обърна се назад и подвикна: — Не се върнах само за седлото. Исках да проверя дали си добре.

Бърк я гледа, докато зави зад ъгъла на катедралата. До тази сутрин нито Бети Фостър, нито той биха удостоили другия с поглед. Сега обаче около тях и с тях се случваха разни неща — бъркотия, миризма на барут, коне — бяха силни стимуланти, мощни афродизиаци. Погледна часовника си. Това затишие нямаше да продължи много дълго.