Катедралата

Бавно се приближи до вратите, като внимаваше да не попада в тази част от стълбището, където можеха да го видят. Чу приглушени гласове да отекват отгоре. Опря гръб на мраморната стена и усети сърцето си да бие силно. Напълни няколко пъти дробовете си, но сякаш бе изгубил гласа си. Ръката му стискаше здраво револвера в джоба и той я извади. Опря я на стената, за да престане да трепери. Погледна часовника си. Една минута. След една минута ще извика Фин Макмейл.

Морийн седеше на скамейката, скрила лице в ръцете си, а от двете й страни отец Мърфи и кардиналът изливаха несекващ поток от утешителни думи. Бакстър дойде от масата за причастие, където беше поставена гарафа с вода.

— Ето, пийни.

Тя поклати отрицателно глава и рязко се изправи.

— Оставете ме. Махнете се всички! Какво знаете вие? Не знаете и половината от всичко това. Но скоро ще разберете.

Кардиналът направи знак на двамата и те го последваха към другия край на светилището. Когато застанаха до трона, кардиналът започна тихо:

— Нужно й е да остане насаме със себе си. Изтормозена е. Ако има нужда от нас, сама ще дойде. — Той вдигна глава към олтара, който се издигаше в светилището. — Бог ни доведе заедно в своя дом и сега сме в ръцете Му… ние, както и те. Това, което ще стане, е Негово дело, не наше. Не трябва да предизвикваме тези хора и да им даваме повод да посегнат на нас или на този храм.

Бакстър се изкашля:

— Длъжни сме да избягаме, ако ни се предостави добра възможност.

Кардиналът му отправи ядосан поглед:

— Боя се, че изхождаме от различни стандарти на поведение и мислене. Все пак, господин Бакстър, настоявам в моя храм да правим това, което аз кажа.

Бакстър отговори хладно:

— В този случай е под въпрос на кого е църквата, Ваше високопреосвещенство. — Той се обърна към отец Мърфи: — Как мислите вие?

Отец Мърфи сякаш се подвоуми, преди да отговори:

— Няма нужда да спорим. Негово високопреосвещенство е прав.

Бакстър беше разгневен:

— Вижте какво, не обичам да ме командват. Трябва да окажем някаква съпротива, макар и само психологическа, и поне да имаме план за бягство, ако искаме да запазим разсъдъка и самоуважението си. Иначе може да продължи с дни… или седмици… Ако си тръгна оттук жив, искам да съм в състояние да живея в мир със себе си.

Кардиналът заговори:

— Господин Бакстър, тези хора засега се отнасят с нас доста добре. Вашият начин на действие може да предизвика репресивни мерки от тяхна страна и…

— Отнасят се добре? Не давам и пет пари как се отнасят към нас. Нямат право да ни държат тук.

Кардиналът кимна:

— Имате право, разбира се. Но оставете ме да изтъкна последния си аргумент. Според мен голяма част от разпалеността на по-младите мъже се дължи на близостта на млади жени…

— Не съм длъжен да слушам това.

Тънка усмивка заигра върху лицето на кардинала:

— Аз май ви разсърдих. Съжалявам. Както и да е, трябва да знаете, че и за миг не се съмнявам, тези хора ще убият мен и отец Мърфи. Това е също толкова сигурно, колкото и че ще убият Вас и госпожица Малоун. Най-важното обаче е да не ги предизвикваме да извършат този смъртен грях. Също така, за мен е важно и задължението ми като пазител на този храм. Той е най-голямата католическа катедрала в Америка, господин Бакстър, Майката-църква, духовният център на католицизма в Северна Америка. Опитайте се да мислите за нея като за Уестминстърското абатство!

Лицето на Бакстър почервеня. Той пое дълбоко дъх:

— Мой дълг е да се съпротивлявам и аз ще го направя.

Кардиналът поклати глава:

— Е, воденето на война не е наш дълг. — Приближи още към Бакстър: — Не можете ли да оставите това в Божиите ръце? Или, ако не сте съгласен с това, в ръцете на властите отвън?

Бакстър прикова поглед в очите му:

— Вече изясних своята позиция.

Кардиналът сякаш за миг потъна в мисли, после продължи:

— Може би прекалено много съм загрижен за този храм. Той е под моята опека, нали разбирате. Както би направил всеки друг на мое място, аз слагам в сметката и материалната му стойност. Но все пак сме единодушни, че не трябва излишно да се жертва човешки живот, нали?

— Разбира се.

— Нито животът на някой от нас — и той направи широк жест около себе си, — нито техният.

— За техния не съм толкова сигурен — отбеляза Бакстър.

— Всички сме Божии чада, господин Бакстър.

— Чудя се дали е така.

— Моля ви.

Последва дълго мълчание, прекъснато от гласа на Морийн, която беше прекосила светилището.

— Мога да ви уверя, кардинале, че всеки един от тези хора се е пръкнал от ада. Знам, някои от тях може да ви се струват разумни мъже и жени, весели добри ирландци, сладки думи, напевен акцент и какво ли още не. По-нататък може да има и стихове. Но те са напълно способни да убият всички ни и да изгорят вашия храм.

Тримата мъже тихо я гледаха. Тя посочи двамата духовници:

— Вие може и да не разбирате истинското зло, а само абстрактното, но точно сега в светилището ви се е вмъкнал Сатаната.

Вдигна ръката си и посочи Брайън Флин, който се качваше по стъпалата в светилището, Флин ги погледна и се усмихна:

— Някой спомена ли името ми?

Глава 23