Катедралата

Бърк се приближи още до отвора на стълбището, пое дълбоко въздух и извика:

— Полиция! Искам да говоря с Фин Макмейл!

Чу думите си да отекват нагоре по мраморното стълбище.

Някакъв глас със силен ирландски акцент викна в отговор:

— Изправи се до вратите, постави ръцете си на пръчките и без номера! В ръцете си държа „Томсън“.

Бърк излезе напред и видя млад мъж, по-скоро момче, коленичило на площадката пред вратата на криптата. Бърк бавно изкачи стъпалата и постави ръце на месинговата врата.

Педар Фицджералд насочи автомата към него.

— Не мърдай! — и викна нагоре: — Доведете Фин! Тук има един, който иска да говори с него.

Бърк изучава младежа за момент, после вниманието му се насочи към разположението. От площадката пред криптата стълбището се разделяше на две в ляво и дясно. Над вратата се намираше гърбът на олтара, от който се издигаше огромен златен кръст. Неговият силует се очертаваше на фона на издигнатия таван на катедралата. Изглежда никой не можеше да мине през тези врати и да изкачи стълбището, без да бъде направен на парчета от стрелците горе.

Откъм лявото стълбище се чуха стъпки и високата фигура на мъж се очерта сред тайнствената жълта светлина, проникваща през остъклената врата на криптата, фигурата мина покрай коленичилия младеж и бавно слезе по тънещото в полумрак мраморно стълбище. Бърк не можеше ясно да различи чертите му, но видя, че мъжът носи бяла риза без яка и черни панталони — останки от свещенически одежди.

Бърк рече с равен глас:

— Фин Макмейл? — за човек, запознат с историята на келтите това звучеше също толкова абсурдно, колкото да наречеш някого Робин Худ.

— Точно така — високият мъж продължи да се приближава. — Водач на фенианите.

Бърк едва не се разсмя от тази помпозност, но нещо в очите на мъжа го скова.

Флин спря близо до вратата и забоде поглед в него.

— И с кого имам удоволствието да разговарям?

— Старши инспектор Бърк, полицейско управление на Ню Йорк, офиса на комисаря. — Той срещна дълбоките тъмни очи на мъжа, после погледна дясната му ръка и видя големия бронзов пръстен.

Брайън Флин отвърна:

— Знам кой си… лейтенант! Аз също си имам разузнаване. Не е ли малко безочливо от твоя страна? Е — усмихна се той, — предполагам, че щом аз мога да бъда водач на фенианите, и ти можеш да си старши инспектор.

Бърк си спомни с известно огорчение първото правило при преговорите за заложници: никога не позволявай да те хванат в лъжа. Той отговори бавно, като премерваше думите:

— Казах това, само за да облекча процедурата.

— Чудесна причина да излъжеш.

Двамата мъже бяха само на сантиметри разстояние, обаче затворените врати някак си упражняваха ефекта на разделяне на териториите. Бърк се чувстваше неудобно, и все пак не свали ръцете си от решетката.

— Добре ли са заложниците?

— Засега, да.

— Мога ли да говоря с тях?

Флин поклати глава отрицателно.

— Чухме изстрели. Кой е мъртъв?

— Никой.

— Какво искате? — попита Бърк, макар че нямаше значение какво искат фенианите, защото нямаше да го получат.

Флин пренебрегна въпроса.

— Въоръжен ли си?

— Разбира се. Но няма да тръгна срещу този „Томсън“.

— Някои хора биха го направили, като сержант Тесик.

— Погрижих се за него. — Бърк се чудеше как Флин е разбрал, че Тесик е луд. Реши, братята по дух се разпознават по тона на гласа.

Флин погледна през рамото му към коридорите на ризницата. Бърк каза:

— Накарах ги да се изтеглят назад.

Флин кимна. Бърк продължи:

— Ако ми съобщиш какви са вашите искания, ще се погрижа те да стигнат направо до върха. — Знаеше, че действа извън своята компетентност, но се опитваше да успокои ситуацията, докато преговарящият Берт Шрьодер вземе нещата в свои ръце.

Флин почука с пръсти върху пръчките. Бронзовият му пръстен подрънкваше в месинга нервно и едновременно с това изнервящо.

— Не може ли да говоря направо с някого от по-висок ранг.

На Бърк му се стори, че чува присмехулни нотки в гласа му.

— Лишени са от средства за комуникация. Ако изключиш онова заглушаващо устройство…

Флин се изсмя, после попита рязко:

— Има ли някой убит?

Бърк почувства ръцете си да се изпотяват.

— Може би при безредиците… Комисарят на полицията Дуайър… е починал от инфаркт — и добави: — Няма да носиш отговорност за това, ако се предадеш сега. Ти вече нанесе своя удар.

— Още дори не съм нанесъл своя удар. Онези хора пострадаха ли?

— Не. Вашите хора са видели жената от кулите. А мъжът бях аз.

Флин се засмя:

— Ти ли? — помисли за момент. — Е, това променя нещата.

— Защо?

— Да речем, че така е по-малко вероятно да работиш за мой познат английски джентълмен. — Флин отново помисли: — Носиш ли предавател? Има ли подслушвателни устройства в коридорите?

— Не нося радиостанция. А за коридорите не знам.

Флин извади от джоба си детектор за микрофони с формата на молив и го прекара покрай тялото на Бърк.

— Мисля, че мога да ти вярвам, макар да си разузнавач, специализиран в лова на ирландски патриоти като мен.

— Върша си работата.