Катедралата

Опита се да успокои блъскането в гърдите си. Обърна се и видя ярко осветения хотел „Плаца“ чак на другия край на площада. Хукна натам. Докато тичаше, през главата му минаха дузина възможни сценарии, както ставаше винаги, щом се обадеха за заложници. Кой? Губернаторът? Кметът? Конгресмени? Хора от някое посолство? Отблъсна тези мисли, защото каквото и да си представяше при звъна на пейджъра или телефона, винаги се оказваше нещо съвсем различно. Това, което знаеше със сигурност беше, че много скоро ще трябва да се пазари здраво за живота на един или повече хора, и ще прави това под критичните погледи на всеки полицай и важно служебно лице в града.

Прескочи стъпалата на „Плаца“, изтича през претъпканото фоайе, после надолу по някакво стълбище до редица с телефони. Около тях се бяха струпали хиляди хора. Шрьодер ги разблъска грубо и грабна слушалката от ръката на един човек:

— Полиция! Отдръпнете се!

Набра специален номер и даде на телефонистката номер в „Пълийс Плаца“. Наложи се да почака дълго, преди да чуе позвъняването. През това време запали нова пура и закрачи напред-назад, докъдето стигаше жицата на телефона.

Чувстваше се като актьор преди вдигането на завесата, притеснен за репетираните безброй пъти реплики, паниран, че импровизациите му могат да се окажат пълен провал. Сърцето му вече биеше безконтролно, устата му напълно пресъхна, а ръцете му се потяха обилно. Мразеше това. Искаше да е някъде другаде. Обичаше го. То го караше да се чувства жив.

Най-сетне чу сигнал и дежурният сержант вдигна телефона. Шрьодер попита тихо:

— Какво има, Денис?

Слуша мълчаливо минута, после завърши с едва доловим глас:

— Ще бъда в енорийския дом след десет минути. Затвори и се подпря на стената, за да успокои треперенето си. После бавно се отдалечи и заизкачва стъпалата до фоайето с бледо лице и отпуснато тяло. Изведнъж тялото му се изпъна отново, погледът се съживи и дишането му стана равномерно. Уверено излезе през предния вход и се качи в патрулката, която беше вървяла след него. Шофьорът попита:

— Лошо ли е, капитане?

— Винаги е лошо. Енорийският дом на „Свети Патрик“, Медисън. Настъпи газта!

Глава 24

Двата свързани офиса на монсеньор Даунс бързо се изпълваха с хора. Бърк стоеше до прозореца на външния офис и пиеше кафе. Кметът Клайн и губернатор Дойл пристигнаха пребледнели, последвани от помощниците си. Бърк разпозна и други лица, които се появяваха на вратата някак колебливо, сякаш влизаха при покойник. Всъщност, помисли той, колкото повече хора влизаха и разменяха тихи поздрави, толкова повече атмосферата заприличваше на бдение над мъртвец. Само дето всички все още бяха с палта и зелени карамфили, и нямаше опечалени, на които да се изкажат съболезнования, макар, че според него монсеньор Даунс твърде много се приближаваше до тази роля.

Бърк погледна към Медисън авеню. Уличните лампи осветяваха стотици полицаи под падащия мокър сняг, които разчистваха района около енорийския дом. Полицейски коли и лимузини спираха до бордюра и от тях слизаха полицейски началници и цивилни служители. Хора от телефонната компания включиха нови телефонни линии и полицията опъна кабели за полеви телефони, за да компенсират загубената радиовръзка. Една машина се движеше бавно и предпазливо, движението на автомобили беше регулирано. Цивилизацията в Ню Йорк бе преживяла още един ден.

— Здрасти, Пат.

Бърк се завъртя рязко:

— Лангли. Божичко, колко е хубаво да видиш някого с не много по-висок ранг от своя!

Лангли се усмихна:

— Да не би да правиш кафе и да изпразваш пепелниците?

— Осведомиха ли те?

— Набързо. Каква невероятна каша. — Той огледа кабинета на монсеньор. — Тук изглежда като „Кой кой е в източния свят“. Дали е пристигнал вече комисар Дуайър?

— Не вярвам. Казаха, че е починал от инфаркт.

— Господи, никой не ми е известил това. Искаш да кажеш, че онова лайно Рурк сега го замества?

— Веднага щом се довлече тук.

— Идва след мен. Приземихме хеликоптера на покрива на хотел „Палас“. Ако можеше да видиш как изглежда всичко от въздуха!

— Да, мисля, че бих предпочел да го видя от въздуха — Бърк запали цигара. — Май добре се натресохме.

— Е, няма да ни поканят на церемонията за връчване на медали през юни.

— Със сигурност няма — Бърк отръска пепелта от цигарата си в перваза на прозореца. — Но все пак още сме в играта.

— Ти, може би. Застреляха един кон под тебе. Под мен не са застрелвали кон. Някъде наоколо да виждаш кон?

— Имам информация от Джак Фъргюсън, която можем да използваме, когато ни извикат да ни четат конско — той хвана подмишница Лангли и го приближи съм себе си. — Истинското име на Фин Макмейл е Брайън Флин. Той е бившето гадже на Морийн Малоун.

— Аха — кимна Лангли, — бивше гадже. Почва да става интересно.

Бърк продължи:

— Дясната ръка на Флин е Джон Хики.

— Хики е мъртъв — отрече Лангли. — Умря преди няколко години. Имаше погребение… В Джърси.

— Някои хора смятат, че е по-удобно да организират погребението си преди да умрат.

— Фъргюсън може да греши.

— Видял е Джон Хики в „Свети Патрик“ днес. Той не прави грешки.