Катедралата

— Да. При това твърде добре. — Той погледна Бърк с известно любопитство. — Вездесъщата хрътка. Упорит, любопитен, душещ навсякъде. Винаги искащ да знае всичко. Познавам твои подобия в Лондон, Белфаст и Дъблин. — Втренчи се в Бърк, после извади от джоба си лист хартия и го пъхна през решетката на вратата. — Предполагам, че ще свършиш работа, колкото и всеки друг. Ето списък на сто трийсет и седем мъже и жени, затворени в британските лагери в Северна Ирландия и Англия. Искам до изгрев слънце тези хора да бъдат освободени. Това значи в шест часа и три минути нюйоркско време. Искам да бъдат закарани със самолет в Дъблин, да им се даде амнистия от Британското и Ирландското правителства, плюс убежище на юг, ако те пожелаят това. Прехвърлянето трябва да се извърши под надзора на международния Червен кръст и Амнести Интърнешънъл. Когато получа съобщение от тези две организации, че е изпълнено, ще освободим катедралата и заложниците. Ако това не стане до изгрев слънце, ще хвърля сър Харолд Бакстър от кулата на камбанарията, последван, без да спазваме определен ред, от кардинала, отец Мърфи и Морийн Малоун. После ще запаля катедралата. Вярваш ли ми, лейтенант Бърк?

— Вярвам ти.

— Добре. Важно е да знаеш, че всеки от моите фениани има поне по един близък в лагерите. Също така трябва да си наясно, за нас няма нищо свято, нито църквата или свещениците, нито човешкия живот и човечеството като цяло.

— Вярвам, че ще изпълните това, за което говорите.

— Добре. И трябва да предадеш не само моето съобщение, но и неговата същност и дух. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Да, мисля, че разбираш. Сега, за нас самите. Нашата цел е да се съберем с близките си, така че не искаме да заемем тяхното място в затвора. Искаме имунитет, за да не можем да бъдем съдени. Ще излезем оттук, ще се придвижим до летище „Кенеди“ с наш собствен превоз и ще напуснем Ню Йорк в различни посоки. Имаме паспорти, пари и не искаме от вашето правителство нищо друго, освен да ни осигури безпрепятствено напускане на страната. Ясен ли съм?

— Да.

Флин се наклони към решетката, така че лицето му дойде съвсем близо до това на Бърк:

— Знам какво ти се върти в главата, Бърк. Можем ли да ги придумаме, или ще се наложи да ги унищожим? Знам, че вашето правителство и полицейското управление на Ню Йорк имат бляскава история, през която никога не са изпълнявали искания под дулото на пистолет. До зори тази история ще бъде пренаписана, както обичате да казвате, държа в ръцете си всички козове: вале, дама, поп, туз и катедрала.

Бърк каза:

— Мислех си за британското правителство…

— Това този път е проблем на Вашингтон, не мой.

— Така е.

— Отсега нататък ще контактувате с мен по вътрешния телефон. Не искам да виждам хора да се движат тук.

Бърк кимна.

— И няма да е лошо да възстановите командната си верига, преди някой каубой да направи някаква глупост.

— Ще се погрижа то да не се случи — съгласи се Бърк. Флин кимна.

— Стой наблизо, лейтенант. Ще ми трябваш по-късно.

Той се обърна и бавно се заизкачва. После изчезна зад ъгъла на дясното стълбище.

Бърк насочи очи към коленичилия младеж с автомата. Той му даде знак с помръдване на дулото, че е свободен да върви. Бърк свали ръце от месинговата врата, слезе от стъпалата и се скри от погледа му. Изтри мокрите си длани в палтото и запали цигара, докато вървеше към коридора.

Радваше се, че няма да се наложи да се разправя с Брайън Флин и съжали Берт Шрьодер.

Капитан Берт Шрьодер беше стъпил с един крак на ръба на фонтана сред Площада на армията. В устата му димеше къса дебела пура. Малки снежинки падаха върху широките му рамене и попиваха в скъпото му палто. Шрьодер наблюдаваше бавно течащите човешки потоци по осветените улици. Беше възстановено някакво подобие на ред, но се съмняваше, че ще успее да открие дъщеря си и навреме да стигнат за семейното тържество.

Полкът, с който бе марширувал и който представяше графство Тайрън — родното място на майка му, се беше пръснал. Сега той бе останал сам и чакаше, силно уверен в инстинкта си, който му казваше, че ще го повикат. Погледна часовника си и си проправи път към една патрулка на Пето авеню. Надникна през прозореца:

— Няма ли някакви новини?

Патрулиращият полицай вдигна поглед:

— Не, сър. Радиостанцията все още не работи. Берт Шрьодер почувства гняв при този недостоен край на парада, обаче още не знаеше към кого да го насочи.

Полицаят добави:

— Мисля, че хората оредяха достатъчно, за да ви закарам, където искате.

Шрьодер помисли:

— Не — потупа пейджъра на колана си: — Това нещо би трябвало да може да приеме сигнал. Но се навъртай наоколо, в случай, че ми потрябваш.

В следващия момент пейджърът иззвъня и Шрьодер почувства сърцето му да се разтуптява като един вид условен рефлекс. Хвърли пурата и включи устройството. Чу се гласът на шофьора на патрулната:

— Някой е задържал заложници, капитане. Включвам ви. Шрьодер понечи да говори и откри, че устата му е пресъхнала: — Да.

— Да ви закарам ли?

— Какво? Не… Аз трябва… да се обадя…