Конспирация за Короната

сем смътно каменна сграда на върха на най-южния хълм. С изключение

на Роу, абатството бе единствен бастион на цивилизацията по тези места.

Групата пое към сградата и се спусна в долината, но нощта ги зас-

тигна по средата на пътя. Далечна светлина от абатството им служеше ка-

то маяк. Изтощението от двата поредни изпълнени с напрежение дни, в

комбинация с тежкото пътуване и липсата на храна започваше да се отра-

зява на Ейдриън; той предположи, че същото се отнася и за Ройс, макар

видимо да не личеше. Принцът изглеждаше най-зле. Олрик яздеше точно

пред Ейдриън. Главата му се спускаше все по-ниско и по-ниско с всяка

стъпка на коня му, докато малко оставаше да се изръси от седлото. Тогава

се сепваше, изправяше се и процесът започваше отначало.

Въпреки топлия ден, нощта донесе със себе си леден студ. Под ме-

ката светлина на изгряващата луна, дъхът на хората и конете започна да

замъглява чистия нощен въздух. Над тях звездите сияеха като разпилян

по небето диамантен прах. Долината бе изпълнена с виковете на бухали-

те и неизменния звук на щурците. Ако тримата не бяха толкова гладни, биха описали пътешествието като прекрасно. Вместо това стискаха зъби

и насочваха вниманието си върху пътя.

Заизкачваха се по южния хълм, докато Ройс ги водеше с необичайно

умение по изпълнена с превратности пътечка, която само неговите очи

съзираха. Тънките, захабени дрехи на сина на иконома бяха слаба защита

против студа и скоро принцът затрепери. На всичкото отгоре, с изкачва-

нето температурите спаднаха и вятърът се усили. Скоро дърветата започ-

наха да отстъпват място на закърнели храсти, а земята се промени в об-

расли с лишеи и мъхове камънаци. Най-накрая се добраха до абатството.

Бяха се появили облаци и луната повече не се виждаше. Почти нищо

не се виждаше в мрака – само стъпалата и светлината, която бяха следва-

ли. Слязоха от конете и се отправиха към портата. Изсечената в скалата

каменна арка бе отворена. Не се чуваха нито щурци, нито бухания, тиши-

ната бе нарушавана само от неумолимия вятър.

72

Майкъл Дж. Съливан

– Ехо? – провикна се Ейдриън. Почака малко и се обади отново. Ка-

неше се да потрети, когато видя вътре да се движи светлина. Подобно на

светулка, лъкатушеща сред невидими дървета, тя изчезваше зад колони и

стени, за да се появи все по-близо. С приближаването й Ейдриън можеше

да види, че блуждаещият огън бе дребен човек в износено расо с фенер в

ръка.

– Кой е? – запита с мек, стеснителен глас.

– Странници – отвърна Ройс. – Измръзнали, изморени и надяващи се

да намерят подслон.

– Колцина сте? – мъжът надникна и разлюля фенера. Разгледа всяко

лице. – Само тримата?

– Да – отвърна Ейдриън. – Пътувахме цял ден без храна. Надявахме

се да се възползваме от известното гостоприемство на легендарните мо-

наси на Марибор. Имате ли място?

Монахът се поколеба, сетне каза:

– Пре… предполагам – отстъпи, за да им позволи да влязат: – Запо-

вядайте…

– С коне сме – прекъсна го Ейдриън.

– Наистина? Колко вълнуващо – отвърна монахът впечатлен. – О,

бих искал да ги видя, но вече е много късно и…

– Не, имах предвид дали има къде да ги оставим да пренощуват? Ко-

нюшня или някакъв сайвант…

– О, разбирам – монахът замлъкна и започуква замислено долната си

устна. – Хм, имаме прекрасен обор, главно за крави, овце и кози, но сега

няма да стане. Имаме и малки кошари, където държим прасета, но това

също няма да свърши работа…

– Предполагам може просто да ги завържем някъде отпред, ако това

не е проблем – рече Ейдриън. – Ако не се лъжа, май мярнах едно-две дър-

вета.

Монахът кимна с очевидно облекчение от разрешението на пробле-

ма. След като оставиха седлата на верандата, дребосъкът ги поведе през

нещо, което изглеждаше като голям двор.

Само на бледото блещукане от монашеския фенер, Ейдриън не мо-

жеше да види нищо повече от каменната пътека; освен това бе прекалено

изморен за обиколка, дори ако монахът бе предложил да ги разведе. Но-

сеше се тежка миризма на дим, подхранваща надеждата за пращящи ка-

мини до леглата.

– Не искахме да те будим – тихо каза Ейдриън.

73

Конспирация за Короната

– О, аз не спях – отвърна монахът. – Всъщност аз не спя много. Че-

тях книга и ви чух точно насред изречението. Доста изнервящо. Тук ряд-

ко се случва да чуеш глас и през деня, камо ли през нощта.

Самостоятелни каменни колони от розов камък се издигаха към об-

лачното небе; черните силуети на статуи допълваха контурите на пейза-

жа. Миризмата на дим бе по-силна, но единственото видимо горящо не-

що бе лампата в ръката на монаха. Стигнаха до малко каменно стълбище

и той ги поведе надолу към нещо, което изглеждаше да е недодялан ка-

менен килер.

– Можете да останете тук – каза им монахът.

Тримата се втренчиха в дребния коптор, за който Ейдриън си помис-

ли, че изглежда по-непривлекателен и от килиите на Есендън. Вътре бе

тясно, с купчини спретнато подредени дърва, снопове вейки и пирен, две

бъчви, нощно гърне, малка маса и легло. Никой не продума.

– Не е много, знам – каза божият човек със съжаление, – но за мо-

мента това е всичко, което можем да ви предложим.

– Ще свърши работа, благодаря – увери го Ейдриън. Толкова беше