Конспирация за Короната

Майрън замлъкна за момент и използва дългите ръкави на робата да

избърше лице, докато се взираше в отломъка. Откъсна поглед и отново

погледна Ейдриън.

– Мога да ти кажа как в зимата снегът се натрупваше до прозорците

на втория етаж и сякаш всички бяхме катерици, живеещи в уютна дупка, топла и безопасна. Мога да ти разкажа как всеки от нас бе най-добър в

това, с което се занимаваше. Гинлин правеше вино – толкова леко, че се

стопяваше на езика, оставяйки само вкус на удивление. Феницилиан пра-

веше най-топлите и най-меки обуща. Можеше да ходиш по снега и да не

усетиш, че си напуснал абатството. Бе обида да кажеш, че Хеслън може

да готви. Ще направи димящи чинии бъркани яйца, смесени със сирена,

чушки, лук и бекон, всичко това в леко лют сос. Ще добави порязаници

сладък хляб – всяка леко поръсена с мед и канела; пушено свинско, наде-

нички със салифан, сладкиши с пудра захар, прясно разбито сладко мас-

ло и керамичен съд с тъмен ментов чай. И това беше само за закуска.

Майрън се усмихна със затворени очи и замечтано изражение на ли-

цето си.

– Какво правеше Рениан? – попита Ейдриън. – Приятелят, с когото

сте заровили катерицата? Каква беше неговата специалност?

Майрън отвори очи, но не бързаше да отговори. Погледна отново

към дънера на отсрещното дърво и каза тихо:

– Рениан умря, когато бе на дванадесет. Заболя от треска. Погребах-

ме го точно там, до Катеричето дърво. Бе любимото му място в света –

поспря, за да си поеме дъх, който не бе съвсем равномерен. Смръщване

придърпа краищата на устата му и стегна устните. – Оттогава не е имало

ден, в който да не съм му казал добро утро. Обикновено сядам тук и му

разказвам как е дървото. Колко нови пъпки има или кога се е появило или

паднало първото листо. За последните няколко дни трябваше да лъжа, по-

неже сърце не ми дава да му кажа, че вече го няма.

Сълзи прокапаха от очите на Майрън и устните му затрепериха, до-

като гледаше останките от дървото.

– Цяла сутрин се опитвам да се сбогувам с него. Опитвах се… – той

заекна и спря да избърше очи. – Опитвах се да му обясня защо трябва да

го изоставя, но виждаш ли, Рениан е само на дванадесет и не мисля, че

наистина разбира… – Майрън скри лице в шепи и зарида.

Ейдриън стисна рамото му.

– Ще те чакаме при портата. Не бързай.

Когато Ейдриън излезе от входа, Олрик излая:

91

Конспирация за Короната

– Какво по дяволите му отнема толкова време? Ако ще създава тол-

кова грижи, по-добре да го оставим.

– Няма да го оставим и ще чакаме колкото се налага – каза им Ейд-

риън. Олрик и Ройс се спогледаха, но не казаха нищо.

Майрън се присъедини към тях няколко минути по-късно с малка

чанта, съдържаща всичките му принадлежности. Макар че бе видимо

разстроен, настроението му се подобри щом видя конете и той възкликна

при вида им. Ейдриън го взе за ръката като дете и го заведе до петнистата

си бяла кобила. Масивното тяло на коня се раздвижи напред-назад, дока-

то животното променяше тежестта си от единия на другия крак; погледна

към Майрън с големи тъмни очи.

– Хапят ли?

– По принцип не – отвърна Ейдриън. – Ето, можеш да го погалиш по

врата.

– Толкова е… голям – каза Майрън с изплашена физиономия и закри

устата си с ръка.

– Моля те, просто се качи на коня, Майрън – тонът на Олрик издава-

ше отегчението му.

– Не му обръщай внимание – каза Ейдриън. – Можеш да яздиш зад

мен. Аз ще се кача първи и след това ще те издърпам, съгласен?

Майрън кимна, макар по лицето му да се четеше напрежение. Ейд-

риън възседна и протегна ръка. Със затворени очи Майрън посегна и

Ейдриън го издърпа. Монахът се хвана здраво и зарови лице в гърба на

едрия мъж.

– Не забравяй да дишаш, Майрън – каза му Ейдриън, докато обръ-

щаше коня го насочваше обратно по стръмната пътека.

Утрото бе започнало мразовито, но с времето се постопли. И все пак

не бе така приятно като вчерашното. Навлязоха в прикритието на доли-

ната и се отправиха към езерото. Всичко бе все още мокро от дъжда и ви-

соките стръкове на есенно-кафявата трева ги бръсваха по краката. Вятъ-

рът идваше откъм север и духаше в лицата им. Над главите им ято гъски

кряскаше срещу сивото небе. Зимата наближаваше. Майрън скоро прео-

доля страха си и повдигна глава.

– Мили Марибор, нямах си и представа, че тревата растяла толкова

нависоко! И тези дървета са великански! Знаете ли, виждал съм такива

изображения, но винаги смятах, че художникът е объркал пропорцията.

Монахът започна да се оглежда наляво и надясно, за да види всичко

около себе си. Ейдриън се изкикоти:

– Майрън, въртиш се като кученце.

92

Майкъл Дж. Съливан

Езерото Уиндърмиър приличаше на сив разтопен метал, насъбрал се

в основата на безплодните хълмове. Макар че бе едно от най-големите

езера в Аврин, заоблените скали скриваха голяма част от него. Широкото

му отворено лице отразяваше пустото небе и изглеждаше студено и праз-

но. С изключение на малко птици, нищо не помръдваше на каменните

цепнатини.

Достигнаха западния бряг. Хиляди големи колкото юмрук скали, из-

гладени от езерото, изграждаха широка каменна равнина, по която може-

ха да се разхождат и слушат тихия плисък на водата. От време на време