Конспирация за Короната

заваляваше за кратко дъжд. Виждаха го на повърхността на езерото, за-

мъгляването на чистия хоризонт с нарушаването на покоя от дъждовните

капки, които сетне спираха, а облаците отгоре се въртяха нерешително.

Ройс, както винаги, водеше малкия отряд. Приближи северната стра-

на на езерото и откри бледи следи от много стар и неизползван път, во-

дещ към планините отвъд.

Гърченето на Майрън най-сетне намаля. Седеше зад Ейдриън, но не

бе помръднал от доста време.

– Майрън, добре ли си? – запита Ейдриън.

– Мм? О, да, съжалявам. Наблюдавах начина, по който конете ходят.

Наблюдавах ги за последните няколко мили. Удивителни животни. Зад-

ните им крака изглежда стъпват на точно същото място, където преди миг

са били предните. Макар че това изобщо не са стъпала, нали? Копита!

Точно така! Това са копита! Енилина на Старореч.

– Старореч?

– Древният имперски език. Малцина извън духовниците го знаят

днес. Нещо като мъртъв език. Дори и в дните на империята се е използвал

само за богослужения, но вече никой не пише на него.

Ейдриън усети монаха да обляга глава на гърба му и през остатъка

от пътуването внимаваше да не би Майрън да задреме и да падне.

* * *

Свиха встрани от езерото и поеха в широка клисура, която с изкачва-

нето им стана скалиста. Колкото повече напредваха, толкова по-ясно ста-

ваше за Олрик, че пътуват по нещо, което някога е било друм. Пътят бе

прекалено равен, за да е натурален, ала с времето отгоре му бяха паднали

скали, а треви бяха запълнили пукнатините. Вековете бяха взели своето; и все пак оставаше лека следа от нещо древно и забравено.

Въпреки студа, пресекливия дъжд и странните обстоятелства, пора-

ди които се бе озовал там, Олрик не бе толкова отчаян. В пътуването този

93

Конспирация за Короната

ден имаше странно спокойствие. Рядко се случваше принцът да пътува

така простичко в подобно сурово време и това му се виждаше пленително

с очевидната си странност. Огромната тишина, приглушената светлина,

натрапчивите стъпки на конските копита, всичко говореше за приключе-

ние в неизпитван дотогава маниер. Най-дръзките му приключения досега

винаги бяха организирани и съблюдавани от прислугата. Никога не бе ос-

тавян сам на себе си като сега, никога в реална опасност.

Бе побеснял, когато се намери овързан в лодката. Досега никой не бе

се отнасял с него така. Смъртно наказание грозеше всеки, осмелил се да

удари член на кралската фамилия и заради това мнозина внимаваха до-

ри да не го докосват. Да бъде вързан като животно бе за него унизително

извън възприемчивост. Никога не бе му хрумвало, че може да бъде нара-

нен. С пълна убеденост бе изчаквал освобождението си всеки миг. Тази

вероятност се бе значително смалила с напредването им през горите на

път за Уиндърмиър.

Не лъжеше в заявлението си, че това е била най-отвратителната нощ

в живота му. Но на сутринта, когато дъждът спря – и след закуската –

изпита необясним трепет на нетърпеливо очакване. Търсенето на мисте-

риозния затвор и прословутия затворник намирисваше на истинско прик-

лючение. И може би повече от всичко, предоставяше на ума му нещо,

върху което да се фокусира. Ангажираността да оцелее и определи иден-

тичността на убиеца не му оставяше време за постоянни реминисценции

върху бащината смърт.

Понякога, когато ездата не бе съпровождана от думи за по-дълго вре-

ме, умът му докосваше отново сцената на смъртта. Озоваваше се отно-

во в кралската спалня пред бащиното бледо лице с кървавата сълзичка в

ъгъла на устата. Очакваше да почувства нещо; да заплаче – но това не се

случваше. Не усещаше нищо и се чудеше какво говори това.

В замъка всички щяха да носят черно и залите щяха да са изпълнени

с плач, както когато майка му бе умряла. Никаква музика, никакъв смях и

сякаш слънцето не бе изгрявало цял месец. Бе изпитал облекчение, почти

дори щастие, когато периодът на траур приключи. Част от него чувства-

ше вина за това и все пак като че ли огромна тежест се бе вдигнала. Тъй

щеше да бъде, ако се намираше в замъка – тъжни лица, ридания и духов-

ни лица, подаващи му свещ, с която да обикаля ковчега, докато те песно-

пеят. Беше правил това като дете – отвратително. Олрик се радваше, че

сега не е затънал до шия в онзи кладенец от тъга, от който нямаше изка-

терване. Щеше да свърши и тази работа утре, но сега беше признателен, че се намира на далечен път без надути придружители.

94

Майкъл Дж. Съливан

Ройс накара коня си да спре. Бяха сами; останалите двама изоставаха

заради двойната тежест на коня им.

– Защо спираме? – поинтересува се Олрик.

– Пътят започва да се изравнява, значи наближаваме. Забрави ли, че

това може да е клопка?

– Не. Твърде наясно съм с този факт.

– Отлично. Тогава сбогом, Ваше Величество.

Олрик се вцепени:

– Вие няма да дойдете?

– Сестра ти ни помоли само да те доведем тук. Ако искаш да уредиш

смъртта си, това си е твоя работа. Нашето задължение е изпълнено.

Олрик незабавно се почувства глупаво за по-ранното си объркано за-

доволство от присъствието на непознати. Не можеше да си позволи да за-

губи единствените си водачи; без тях никога нямаше да намери обратния

път. След кратък размисъл заяви: