Конспирация за Короната

хвърли последен поглед на конете.

– Ще дойда – рече най-накрая. – Просто се надявам, че ще са добре.

– Така – каза им Ройс. – Ето как ще го направим. Аз ще вървя напред, носейки пръстена. Олрик ще върви зад мен, сетне Майрън, а Ейдриън ще

ни пази гърба. Когато влезем вътре, прекъсваме веригата в обратен ред: първо Ейдриън, после Майрън и накрая Олрик. Вървете точно след мен

и не ме изпреварвайте. Не искам никой да задейства евентуални капани.

Въпроси?

Всички без Майрън поклатиха глави.

– Почакайте малко – каза той, докато се тътреше към мястото, къде-

то бяха оставили вещите си. Взе лампата и огнивото, които бе донесъл от

манастира; отдели миг да погали мокрите муцуни на конете. – Вече съм

готов – обяви, когато се върна при останалите.

– Добре тогава, пригответе се и ме следвайте – каза Ройс, докато от-

ново сключваха ръце и пристъпиха напред. Един по един потънаха в ска-

лата. Ейдриън беше последен. Когато бариерата докосна рамото му, той

си пое дълбоко дъх, като че щеше да плува и сетне потопи глава в камъка.

105

Конспирация за Короната

Глава 5

Есрахаддон

Влязоха в пълен мрак. Въздухът бе сух, неподвижен и застоял. Един-

ственият звук бе отцеждането на дъждовната вода от дрехите им. Ейдри-

ън направи няколко стъпки опипом, за да се убеди, че е преминал барие-

рата, преди да пусне ръката на Майрън.

– Виждаш ли нещо, Ройс? – прошепна едвам чуто.

– Не, нищичко. Всички да стоят на едно място, докато Майрън запа-

ли фенера.

Ейдриън чу как монахът се суети в тъмното. Наклони назад глава,

търсейки напразно нещо, в което да се загледа. Нищо. Нямаше разлика

дали очите му са отворени. Майрън драсна тънката метална пръчица и

рояк искри се посипаха на коляното му. В припламването Ейдриън видя

лица да се взират от мрака. Изникнаха за кратко и изчезнаха с отмрялата

светлина.

Никой не помръдна или продума, докато монахът отново използва

огнивото. Този път имаше късмет и фенерът запали. Светлината разкри

широк само няколко фута коридор с таван толкова висок, че изчезваше в

мрака. По двете стени имаше изписани лица, като че хора се притискаха

от двете страни на завеса, за да ги видят. Запечатани в момент на стра-

дание, отвратителните им мъртвешки ликове се вторачваха в групата със

зинала уста и взор на лудост.

– Подай ми светлината – тихо нареди Ройс.

Докато фенерът се преместваше от Майрън в Ройс, светлината му за-

ля още лица. На Ейдриън се струваше, че те крещят към натрапниците,

но коридорът си оставаше тих. Очите на някои от фигурите бяха широко

отворени от страх, а при други бяха стиснати, вероятно за да не гледат

нещо прекалено страшно.

– Някой определено е имал нездрав вкус към украсата – рече Ройс,

поемайки фенера.

– Благодарен съм, че са само издялани. Представете си ако можехме

да ги чуваме – каза Олрик.

– Какво те кара да мислиш, че са издялани? – попита Ейдриън, про-

тягайки се да докосне предпазливо носа на жена с гневни очи. Полуо-

чакваше да докосне кожа и бе признателен, когато пръстите му срещнаха

106

Майкъл Дж. Съливан

студенината на канара. – Може би са пуснали скъпоценните си камъни

прекалено рано.

Ройс повдигна факлата:

– Коридорът продължава.

– Още лица? – попита Олрик.

– Още лица – потвърди крадецът.

– Поне не сме на дъжда – рече Ейдриън, опитвайки се да звучи бод-

ро. – Можеше все още да сме… – когато се обърна, го очакваше шок. Ко-

ридорът се простираше зад тях привидно без край. – Къде е стената, през

която минахме току-що? – той пристъпи и протегна ръка. – Не е илюзия.

Коридорът продължава.

Обръщайки се, Ейдриън видя Ройс да натиска стените на коридора.

За разлика от скалата навън, камъкът тук не поддаде.

– Е, това ще поусложни нещата – промърмори крадецът.

– Трябва да има и друг изход, нали? – гласът на Олрик леко потре-

перваше.

Ройс погледна назад, сетне напред и въздъхна:

– По-добре да тръгнем в посоката, в която влязохме. Ето ти обратно

пръстена, Олрик, макар да не съм сигурен дали ще ти е от полза тук.

Крадецът ги поведе надолу по коридора. Проверяваше всичко, което

му се струваше съмнително. Коридорът продължаваше като че ли цяла

вечност. Въпреки че тунелът изглеждаше изцяло равен и прав, Ейдриън

се зачуди дали джуджетата не са построили недоловима крива, която да

го превърне в затворен кръг. Притесняваше се и за количеството масло в

лампата на Майрън. Не след дълго щяха да останат в пълен мрак.

Еднообразното обкръжение затрудняваше преценката на изминатото

разстояние. След известно време нещо светещо се появи далеч напред.

Дребна светлина подскачаше и лъкатушеше. С приближаването й се дочу

ехото на остри, уверени стъпки. Ейдриън вече можеше да различи носе-

щата лампата фигура. Висока и стегната; носеше ризница с качулка. Над

нея имаше червено-златно наметало, което блестеше в светлината на лам-

пата. Ризницата бе декорирана с царски герб, изобразяващ небесна коро-

на и инкрустиран скиптър над разделен на четири щит, поддържан от два

изправени един срещу друг лъва. На пояса му висеше украсен меч, а на

главата му имаше островръх сребърен шлем, изящно украсен с позлатен

бръшлян. Под шлема надничаха две тъмни очи с още по-мрачен поглед.