Конспирация за Короната

– Посетители – обяви водачът им и чиновникът, който до този мо-

мент бе зает да пише в масивна книга с черно перо, вдигна лице. Сивата

му брада висеше до пода. Прерязано дълбоко с бръчки, лицето му прили-

чаше на дънера на древно дърво.

– Имена? – запита чиновникът.

– Аз съм Олрик Брендън Есендън, син на Амрат Есендън, крал на

Меленгар и настоявам за аудиенция със затворника.

– Другите? – чиновникът посочи към останалите.

– Те са мои слуги; кралските защитници и моят свещеник.

Чиновникът стана от стола и се приведе напред, за да огледа по-об-

стойно всеки от отряда. Вглеждаше се в очите им последователно, преди

да седне отново. Потопи перото си и обърна на нова страница. След ня-

колко прекарани в драскотене мига, попита: – Защо искате да видите зат-

ворника? – зачака отговор с готова за писане ръка.

– Моята работа не те касае – отвърна царствено Олрик.

– Може би, но затворникът е моя отговорност и ако искаш да се за-

нимаваш с него, това ме касае. Трябва да знам целта ти или няма да раз-

реша посещение, крал или не.

Олрик погледа чиновника известно време, сетне омекна.

– Искам да му задам въпроси, отнасящи се до смъртта на баща ми.

Чиновникът обмисли чутото за секунда, сетне започна да драска с

перото си по страницата на огромната книга. Когато приключи, вдигна

глава и рече:

– Много добре. Можете да влезете в килията, но трябва да спазвате

правилата ни. Те са за ваша безопасност. Онзи, с когото искате да гово-

рите, не е обикновен човек. Той е древно зло; демон, запрян успешно от

нас. Твърдо сме решени да го задържим. Както можете да си представите, той силно желае да избяга. Коварен е и постоянно ни изпитва. Непрекъс-

нато дири слабост, скъсване на линия или пролука в камъка.

Първо, тръгнете веднага по пътя към килията му, не се бавете. Вто-

ро, стойте в галерията, не се опитвайте да слезете до клетката му. Трето

– и най-важно – не правете нищо, за което ви помоли. Без значение кол-

110

Майкъл Дж. Съливан

ко незначително може да звучи. Не се оставяйте да ви заблуди. Той е ин-

телигентен и вероломен. Задайте му въпросите и си тръгнете. Не се отк-

лонявайте от тези правила. Разбрахте ли? – Олрик кимна. – Тогава нека

Новрон се смили над вас!

Точно в този момент големите врати се разцепиха по средата и за-

почнаха бавно да се отварят. Шумното триене на камък връз камък ехте-

ше, докато най-накрая дверите стояха широко отворени. Отвъд тях леже-

ше каменен мост, простиращ се над пропаст. Мостът бе три фута широк

и гладък като стъкло; изглеждаше не по-дебел от пергаментов лист. В да-

лечния край се издигаше колона от черен камък. Острововидна кула, чи-

ято единствена връзка със света бе крехкият мост.

– Можете да оставите фенера си. Няма да ви трябва – заяви чинов-

никът. Ройс кимна, но въпреки това задържа светилото.

Докато пристъпваха през вратата, Ейдриън дочу подобен на пеене

звук, тиха печална мелодия, като че хиляда гласа се обединяваха в измъ-

чен погребален напев. Тъжната, депресираща музика извикваше най-неп-

риятните моменти от живота му и го изпълни с огромна мъка, изцедила

решителността му. Краката му се наляха с олово, сърцето му се сви. Дви-

жението напред се превърна в усилие.

Щом групата прекрачи прага, големите врати започнаха да се съби-

рат, затваряйки се с оглушителен гърмеж. Помещението бе добре освете-

но, макар източникът да не бе ясен. Беше невъзможно да се прецени дъл-

бочината на пропастта или височината. И двете се проточваха в нищото.

– Има ли и други затвори като този? – попита Майрън с разтреперан

глас, докато вървяха по моста.

– Бих се осмелил да кажа, че този е уникален – отвърна Олрик.

– Доверете ми се, аз разбирам от затвори – каза им Ройс. – Този е

уникален.

Групата замлъкна. Ейдриън бе последен, концентрирайки се върху

движението на краката си. Майрън бе разперил ръце като въжеиграч. Ол-

рик, полуприклекнал, бе протегнал ръце като че ще залази всеки миг.

Ройс обаче крачеше небрежно с вдигната глава и често се оглеждаше, за

да проучи обкръжението им.

Напук на вида си, мостът бе здрав. Прекосиха успешно до малък ар-

косан вход в тъмната кула. Веднъж прекосили моста, Ройс се обърна към

Олрик.

– Доста свободно оповестявахте личността си, Ваше Величество –

каза укорително. – Не си спомням да сме обсъждали план, където ти вли-

заш и изръсваш „Ей, аз съм новият крал, елате ме убийте.“

111

Конспирация за Короната

– Не си мислиш, че тук има убийци, нали? Знам, че си мислех, че то-

ва е капан, обаче огледай се! Ариста никога не би могла да уреди всичко

това. Или наистина си мислиш, че и други ще могат да се промъкнат през

скалната врата?

– Мисля, че няма причина да поемаме ненужни рискове.

– Ненужни рискове? Шегуваш ли се? Не смяташ прекосяването на

хлъзгав, тесен мост над пропаст, кой знае колко дълбока, за риск? Убий-

ците са ни най-малкият проблем.

– Винаги ли създаваш толкова проблеми на охранителите си?

Единственият отговор на Олрик се състоеше в презрителен взор. Ар-

ката отвеждаше в тесен коридор, който от своя страна преминаваше в

голяма кръгла стая. Построена като амфитеатър, галерията съдържаше