Конспирация за Короната

– Хилфред – попита го адвокатът, – каква е вашата позиция в замъка

Есендън?

– Аз съм личният телохранител на принцеса Ариста – каза той с ви-

сок ясен глас.

– Кажете ни, Ройбън, какъв е вашият ранг?

– Войскови сержант.

– Това е доста високо звание, нали?

– Уважавана позиция е.

185

Конспирация за Короната

– Как се сдобихте с него?

– Бях избран по някаква причина.

– По някаква причина? По някаква причина? – повтори адвокатът,

смеейки се весело. – Не е ли истина, че капитан Уайлин ви е препоръчал

за повишение след четири години вярна служба към короната? И още по-

вече, не е ли истина, че лично кралят ви назначи за телохранител на дъ-

щерята, която спасихте с риск за живота си от пожара, който уби майка й?

Не бяхте ли представен за възнаграждение също от краля? Не са ли тези

неща истина?

– Да, сър.

– Усещам, че присъствието ви тук е неохотно, Ройбън. Прав ли съм?

– Да, сър.

– Това е защото изпитвате лоялност към принцесата и не искате да

участвате в нещо, което би могло да я нарани. Това е качество, достойно

за уважение. Но също така сте благороден мъж и като такъв, трябва да

кажете истината в показанията си пред този съд. Така че кажете ни, Рой-

бън, какво се случи в нощта на кралеубийството?

Хилфред смутено пристъпи от крак на крак, пое си дъх и заговори.

– Беше късно и принцесата спеше в леглото си. Аз бдях при стълбите

на кулата, когато бе открито тялото на краля. Капитан Уайлин ми нареди

да проверя принцеса Ариста. Преди да стигна до вратата й, тя излезе, привлечена от шума.

– Как беше облечена?

– В рокля, не си спомням коя.

– Но е била облечена, нали? Не в пеньоар или нощни дрехи?

– Да, беше облечена.

– Охранявали сте Ариста с години. Имаше ли тя навика да спи с дре-

хи?

– Не.

– Никога?

– Никога.

– Но предполагам несъмнено сте оставали пред вратата, когато е

отивала да се преоблича за хранене или след пътуване. Тя прибягва ли до

слугини, които да й помагат да се преоблича?

– Да.

– Колко?

– Три.

– И колко е най-краткото време, за което си я спомняте да се е обли-

чала?

186

Майкъл Дж. Съливан

– Не съм сигурен.

– Предположете, съдът не държи на конкретна продължителност.

– Може би двадесет минути.

– Двадесет минути с три слугини. Това всъщност е доста бързо, като

се вземат предвид всички връзки и кукички, които се изискват за стяга-

нето за повечето дамско облекло. Според вас колко време измина между

откриването на тялото на краля и моментът, в който принцесата излезе от

стаята си?

Хилфред се поколеба.

– Колко време? – настоя адвокатът.

– Може би десет минути.

– Десет минути, казвате? А когато излезе от стаята, колко прислуж-

ници имаше с нея?

– Нито една.

– Удивително! Принцесата се събудила неочаквано в мрака и съумя-

ла да се облече в прелестна рокля за десет минути без ничия помощ!

Адвокатът обикаляше с наведена в размисъл глава и почукващ уст-

ната му пръст. Поспря с гръб към Хилфред. Сетне, като че осенен от вне-

запна мисъл, се завъртя рязко на пети.

– Кажете ни, как тя прие новините за смъртта на краля?

– Бе шокирана.

– Плака ли?

– Убеден съм.

– Но вие видяхте ли я?

– Не.

– Тогава какво се случи?

– Тя потърси принц Олрик в покоите му и бе изненадана от отсъст-

вието му. Сетне тя…

– Почакайте за миг. Отишла е в покоите на Олрик? Научава, че баща

й е мъртъв и първата нейна мисъл е да отиде в стаята на брат си? Не на-

мирате ли за странно това, че не е отърчала моментално при баща си? В

крайна сметка никой не е споменавал нищо, че Олрик е бил наранен, на-

ли?

– Не.

– Какво стана след това?

– Тя отиде да види тялото на баща си и Олрик се появи.

– След като принцът осъди убийците на смърт, какво направи прин-

цесата?

– Не разбирам въпроса – отвърна Хилфред.

187

Конспирация за Короната

– Истина ли е, че е отишла да ги види? – попита адвокатът.

– Да, отиде.

– И вие бяхте с нея?

– Бе ми наредено да изчакам извън килията.

– Защо?

– Не зная.

– Често ли ви е казвала да чакате отвън, докато тя говори с хора?

– Понякога.

– Често?

– Рядко.

– Какво стана след това?

– Тя повика монаси, които да дадат последно причастие на убийци-

те.

– Повикала монаси? – повтори адвокатът с ясно доловим скептици-

зъм в гласа си. – Баща й е убит, а тя грижи за душите на убийците? Защо

е повикала двама монаси? Един не е ли бил достатъчен и за двамата? В

тази връзка, защо не е извикала придворния свещеник?

– Не зная.

– А нареди ли тя убийците да бъдат освободени от веригите?

– Да, за да могат да коленичат.

– Когато монасите влязоха в килията, придружихте ли ги?

– Не, тя отново ми каза да остана пред вратата.

– Значи на монасите било позволено да влязат, но не и довереният й

телохранител? Дори и когато убийците на баща й са били освободени от

веригите? После?

– Тя излезе от килията. Пожела да остана и придружа монасите до

кухните, след като приключат с ритуалите си.

– Защо?

– Не ми каза.

– Вие не попитахте ли?

– Не, сър. Като военен не е моя работа да размишлявам върху запо-

ведите на членовете на кралското семейство.

– Разбирам, но бяхте ли доволен от тези заповеди?

– Не.

– Защо?

– Страхувах се, че в замъка може да има още убийци и не исках да

изпускам принцесата от поглед.

188

Майкъл Дж. Съливан