Конспирация за Короната

След траурната седмица започна работата по възстановяването на за-

мъка. Отломките бяха разчистени и архитектите изчислиха, че ще им е

нужна поне година, за да възстановят кулата. Макар пряпорецът със со-

кола да се развяваше над замъка, принц Олрик не се показваше много в

града. Той оставаше изолиран в управленческите зали, затрупан със сто-

тиците си задължения. Граф Пикъринг (със синовете си) остана в замъка

в качеството на съветник. Той помагаше на младия принц да заеме бащи-

ната си роля.

На месечината от погребението на крал Амрат бе проведена корона-

цията на принца. По това време снеговете се бяха завърнали и градът бе-

ше отново побелял. Всички дойдоха на церемонията, но само малка част

можаха да се поберат в Мареската катедрала, където се състоя корона-

цията. Болшинството съзря новия си крал си само за малко, докато той

се връщаше в замъка в открита карета или докато стоеше на балкона под

съпровода на тромпети.

Празненствата продължиха цял ден. Певци и артисти бяха наети да

забавляват гражданите. Замъкът дори осигури безплатна бира и редици

отрупани с всякаква храна маси. Вечерта, която настъпи по-рано заради

скъсяването на деня, хората се изсипаха в местните кръчми и странноп-

риемници, които бяха пълни с извънградски посетители. Местните раз-

казваха историята на Медфордската битка и станалата вече прословута

226

Майкъл Дж. Съливан

легенда за принц Олрик и крадците. Тези истории все още бяха популяр-

ни и не показваха признаци за скорошно изчерпване. Денят бе изтощите-

лен и в крайна сметка дори и светлините в публичните домове угаснаха.

Една от малкото сгради, където все още имаше светлина, се нами-

раше на улица Занаятчийска. Бе представлявала шапкарница, но предни-

ят собственик, Лестър Фърл, бе умрял в провелата се преди месец бит-

ка. Някои казваха, че шапката му с перо привлякла вниманието на нечия

брадва. Оттогава дървеният банер с украсена роялистка шапка бе останал

над вратата, но на витрината нямаше стока. Дори късно през нощта в ма-

газина светеше и все пак никой не бе видян да влиза или излиза. Дребо-

сък в проста роба поздравяваше онези, които бяха достатъчно любопит-

ни, за да почукат. Зад него посетителите можеха да видят стая, изпълнена

с изчистени и изсушени животински кожи. Повечето бяха накиснати във

ванички или висяха опънати в рамки. Имаше късове пемза, игли и конци

и сгънати парчета пергамент, струпани подредено покрай стените. Ста-

ята също приютяваше три бюра, върху чиято повърхност лежаха големи

листове пергамент с внимателно изписан текст. Бутилки с мастило лежа-

ха по рафтовете и в отворените чекмеджета. Мъжът бе винаги любезен и

когато го запитваха какво предлага, той отговаряше: „Нищо.“ Той просто

пишел книги. Тъй като малцина можеха да четат, въпросите обикновено

приключваха тук.

Фактът бе, че в магазина имаше много малко книги.

Майрън Ланаклин седеше сам. Написа половин страница от „Гри-

голския трактат върху имперското обичайно право“ и сетне спря. Стая-

та бе студена и тиха. Изправи се, отиде до прозореца и се вгледа в тъмна-

та, заснежена улица. В град с повече хора, отколкото бе виждал за целия

си живот, той се чувстваше невероятно самотен. Месец беше изминал,

но той бе приключил само половината от първата си книга. Прекарваше

по-голямата част от времето си като просто си седеше. В тишината му се

струваше, че долавя как братята му произнасят вечернята.

Избягваше да спи заради кошмарите. Започнаха на третата нощ от

престоя му в магазина и бяха отвратителни. Видения на пламъци и звуци

на молби от собствената му уста, докато гласовете на семейството му за-

мираха в ада. Всяка нощ те умираха отново и всяка сутрин той се събуж-

даше на студения под на стаичката, в по-изолиран и по-тих от абатството

свят. Липсваха му домът и сутрешните разговори с Рениан.

Олрик бе спазил обещанието си. Новият крал на Меленгар му пре-

достави без наем магазина, както и всички необходими за създаването на

книгите материали. Цената никога не бе представлявала проблем. Май-

227

Конспирация за Короната

рън трябваше да бъде щастлив, ала се чувстваше все по-отчаян с всеки

изминал ден. Макар да разполагаше с повече храна от когато и да било и

да нямаше абат, който да му брои залците, той ядеше малко. Апетитът му

се бе стопил заедно с желанието да пише.

Когато първоначално бе пристигнал в магазина, се бе чувствал длъ-

жен да замени книгите, но дните отлитаха, а той седеше сам и объркан.

Как би могъл да ги замени? Те не бяха изчезнали. Полица не стоеше

празна, никаква библиотека не ги очакваше. Какво би правил, ако някога

приключеше делото си? Какво щеше да стори с книгите? Какво щеше да

стане с тях? Какво щеше да стане с него? Те нямаха дом; той също.

Майрън седна на дървения под в ъгъла, придърпвайки колене към

брадичката си и отпусна глава на стената.

– Защо аз трябваше да бъда единственият оцелял? – промърмори в

празната стая. – Защо трябваше да бъда оставен? Защо съм прокълнат с

безпогрешна памет, за да си припомням всяко лице, всеки писък, всеки

плач?