Конспирация за Короната

Както обикновено, Майрън заплака. Нямаше кой да го види, така че

той остави сълзите необезпокоявани да обливат бузите му. Плачеше на

пода в трепкащата светлина на свещта и скоро заспа.

Потропването на вратата го стресна и той се изправи. Надали бе спал

дълго, защото свещта още гореше. Отиде до вратата и открехвайки я, над-

никна навън. На прага стояха двама в тежки зимни наметала.

– Майрън? Ще ни пуснеш ли или ще ни оставиш да замръзнем?

– Ейдриън? Ройс! – възкликна монахът, докато разтваряше вратата.

Незабавно прегърна Ейдриън и сетне се обърна към Ройс, решавайки

след кратка пауза, че за него ръкостискането ще е по-подходящо.

– Мина известно време – каза Ейдриън, очиствайки снега от боту-

шите си. – Колко книги си приключил?

Майрън изглеждаше смутен.

– Имах известни затруднения с аклиматизацията, но ще ги довърша.

Не е ли чудесно това място? – каза, опитвайки се да звучи искрен. – Бе

много любезно от страна на Негово Величество да ми предостави всичко

това. Имам достатъчно пергамент за години напред, а мастилото? За него

изобщо няма да отварям дума. Както е казал Финилесс, „Не би могло да

бъде повече събрано, ни светът да бе опразнен в дъх на времето.“

– Значи ти харесва тук? – попита Ейдриън.

– О, да, страхотно е. Наистина няма какво повече да се желае – крад-

ците си размениха погледи, чието значение монахът не можа точно да

228

Майкъл Дж. Съливан

разбере. – Ще желаете ли нещо… може би чай? Кралят е много благоск-

лонен към мен. Дори имам и мед за подслаждане.

– Аз бих изпил един чай – каза Ройс.

Майрън отиде към плота, за да вземе съд.

– Та какво правите вие двамата навън по това време? – запита, сетне

се изсмя на себе си. – О, не ми обръщайте внимание, очевидно не е късно

за вас. Предполагам работите през нощта.

– Нещо такова – каза Ейдриън. – Току-що се върнахме от пътуване

до Чадуик. Отивахме в „Розата и бодилът“, но искахме първо да се отби-

ем тук и да ти съобщим новините.

– Новини? Какъв тип новини?

– Ами, мислех си, че може да са добри, но вече не съм толкова сигу-

рен.

– И защо? – запита монахът, докато наливаше вода.

– Защото би означавало да напуснеш това място.

– Така ли? – обърна се рязко Майрън, разплисквайки водата.

– Ами да, но ако си толкова привързан към магазина, бихме могли…

– Да отида къде? – нервно запита Майрън, оставяйки каната и забра-

вяйки за чая.

– Ами – започна Ейдриън, – Олрик ни предложи каквото си поиска-

ме за отплата, че спасихме сестра му, но като се има предвид как Ариста

бе спасила първо нас, не изглеждаше правилно да искаме пари или земя, или нещо подобно. Замислихме се колко много бе изгубено с опожарява-

нето на Уиндското абатство. Не само книгите, но и убежището сред пус-

тошта. Така че помолихме краля да го възстанови.

– Шег… шегувате ли се? – заекна Майрън. – И той съгласи ли се?

– Ако трябва да бъда честен, той звучеше облекчен – каза Ройс.

– Струва ми се, че се е чувствал като с надвиснал над главата кинжал

през последния месец. Предполагам се е притеснявал да не поискаме не-

що нелепо от сорта на първородния му син или скъпоценностите на ко-

роната.

– Бихме могли, ако вече не ги бяхме откраднали – изкикоти се Ейд-

риън и Майрън не бе сигурен дали боецът се шегува или не.

– Но ако наистина харесваш това място… – каза Ейдриън, вдигайки

пръст във въздуха.

– Не! Не… Имам предвид… струва ми се, че сте прави. Абатството

трябва да бъде издигнато отново за ползата на кралството.

229

Конспирация за Короната

– Радвам се, че се чувстваш така, защото строителите биха се въз-

ползвали от помощта ти. Предполагам би могъл да начертаеш няколко

плана и може би някои скици?

– Определено, до най-малката подробност.

Ейдриън се изкикоти.

– Обзалагам се, че можеш. Ще накараш кралския архитект здравата

да си размърда мозъка.

– Кой ще бъде абат? Олрик свързал ли се е вече с Диббънския манас-

тир?

– Едно от първите му кралски дела днес бе да изпрати вестоносец.

Ще имаш неколцина гостуващи монаси за през зимата и през пролетта

ще имате доста работа.

Майрън се усмихваше широко.

– Какво стана с чая ми? – поинтересува се Ройс.

– Да, съжалявам – монахът възобнови наливането на водата в съда.

Спирайки отново, той се обърна към крадците и усмивката му помръкна.

– Така бих искал да се върна в дома си и да го видя да израства отно-

во. Но… – Майрън спря.

– Какво има?

– Няма ли империалистите просто да се върнат? Ако чуят, че абатс-

твото е възстановено… Не мисля, че бих могъл…

– Успокой се, Майрън – каза Ейдриън. – Това няма да се случи.

– Откъде си толкова сигурен?

– Довери ми се, империалистите няма да предприемат нов набег в

Меленгар – увери го Ройс. Усмивката на лицето на крадеца напомни на

монаха за котка и той се почувства щастлив, че не е мишката.

* * *

В часовете преди зазоряване, Долният квартал бе тих. Приглушен от

снега, единственият звук идваше от копитата на конете, докато двамата

бавно се движеха към „Розата и бодилът“.

– Трябват ли ти пари? – Ройс запита Ейдриън.

– Имам достатъчно. Остави остатъка при Гуен. Колко общо става?

– В доста добро състояние сме. Имаме дела си от петнадесетте злат-

ни тенента за връщането на писмата на Аленда, двадесетте от Белънтайн