Читаем Копринената паяжина полностью

— Не знам. Понякога си мисля, че вие двамата наистина се харесвате, а друг път като че ли настръхвате един срещу друг, готови за битка.

Постави ръце на раменете на Сет и го целуна по бузата — опитваше се да скрие облекчението, което изпита от думите му.

— Единственото, за което се безпокоя точно сега, е дали ще успея да осигуря тези дрехи навреме.

Но Сет беше твърде интелигентен, за да бъде отклонен така лесно.

— Катлийн — той обгърна лицето й с двете си ръце и я изчака да вдигне очи към него, преди да продължи. — Веднъж вече ти казах, че ако някога имаш нужда от нещо — каквото и да е то, — единственото, което трябва да направиш, е да го поискаш. Ако това нещо е в границите на моите ограничени възможности, аз ще ти го дам, не забравяй това. Обичам те. Знаеш ли колко много те обичам?

Тя прочете любовта, която винаги беше така очевидна, в топлите му кафяви очи и сълзи напълниха нейните. Бавно кимна с глава. Можеше да си представи колко много и с какъв копнеж сигурно я обича. Той беше жертва на нереализирана, пламенна любов, която не можеше да бъде нито задоволена, нито отхвърлена. Знаеше също, че не заслужава такава любов и това признание я правеше истински безценна за нея.

Тя се отпусна на гърдите му и заплака с разтърсващи ридания. След няколко минути се изправи и прие кърпичката му.

— Ти се претоварваш, Катлийн — каза нежно Сет. — Такива сълзи често са резултат от крайно изтощение.

— Не, мина ми. Може би чисто и просто съм имала нужда да си поплача малко — усмихна се. — А сега трябва да се хващам на работа. Както знаеш, имам да проведа поне дузина телефонни разговори с Ню Йорк и да превърна в доживотни врагове преуморени кроячки и шивачки.

Той се засмя, но после каза със сериозен тон:

— Ако има някой, който да може да направи чудо, то този някой си ти. Само не се преуморявай. Нищо няма по-голямо значение за мен от теб.

— Знам — прошепна тя и го целуна нежно по устата. Стана от скута му, — но не преди да осъзнае остротата на коленете му под тъканта на панталоните.

— Сет — започна тя предпазливо: той беше толкова чувствителен, когато ставаше въпрос за здравето му, — добре ли си? Напоследък имаш много уморен вид. Кога ходи за последен път при лекаря си?

Той отметна назад глава с престорено раздразнение.

— Какво значи това? Контранападение? Разбира се, че се чувствам добре. Джордж ще се обиди, ако разбере, че се съмняваш в грижите му за мен. Той ме следи отблизо с ревностното око на стара квачка — стисна ръката й. — Катлийн, обещай ми, че никога няма да се тревожиш безсмислено за мен. Ще се оправя. Обещавам ти.

Не беше убедена, но не искаше да го притеснява повече с въпросите и тревогата си.

— В такъв случай — на работа! — изкомандва тя с фалшива жизнерадост и се отправи към вратата с бодра стъпка. — Ще кажа на Клеър да ти донесе кафе. — Махна му за довиждане и излезе от офиса.

Слава богу — Ерик си беше отишъл.

* * *

Късно сутринта в Деня на благодарността в памет на първите колонизатори Катлийн слезе по стълбите с намерението да се присъедини към Сет в алеята за коли. Той беше излязъл там да чака Ерик, за да поиграят заедно баскетбол — откакто Ерик монтира коша, двамата прекарваха по няколко часа на седмица в дриблиране и стрелба в него.

Катлийн с безпокойство беше запитала Джордж дали тази нова страст на Сет не го натоварва прекалено много.

— Не — отговори й той. — Не го обезсърчавай, Катлийн. Той се наслаждава на тази възможност да играе с някой друг и да се състезава с него по броя на точните попадения. Не му се меси. Има нужда да дели нещо подобно с други мъже на неговата възраст.

И тя си замълча, въпреки че Сет изглеждаше напълно изтощен след тези игри. Сега тя наблюдаваше от прага на вратата към вътрешния двор как Сет дриблира с топката до колелото на стола си. Изтърва я и загуби контрол над нея. Топката се претърколи в храстите наблизо. Сет се огледа, очевидно търсеше Джордж, но се оказа, че е сам.

Приближи се с количката си към храстите, опита се да се наведе и да вземе топката. Мускулите на врата и ръката му се напрегнаха от усилие, челото му се покри с пот. Стресната, че може да падне от стола, Катлийн се канеше да изтича при него, за да му помогне, когато той сви юмруци и заудря по страничните облегалки на стола си.

— По дяволите! Мразя се! Защо, защо съм инвалид?! — сълзи на безсилие се смесиха с потта, която се стичаше по измършавелите му бузи. Гласът му всъщност беше само дрезгав шепот, но тя чу ясно думите му. Лицето му се изкриви в гневна гримаса, продължаваше да удря по стола си, обсипваше с проклятия и него, и себе си. — По дяволите всичко! Защо? Защо аз?

Катлийн се изплаши. За първи път го чуваше да проклина състоянието си. Винаги се беше шегувал с парализата си. Тази демонстрация на вечната болка, с която живееше, я скова от жал. Затвори за миг очи, опита се да събере сили, трескаво затърси думи, които да не прозвучат покровителствено.

Когато отвори очи, сцената се беше променила. Ерик тичаше към Сет, лицето му изразяваше тревога.

— Сет?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века