Копринената паяжина

— Обадих се у вас и Алис ми каза, че днес работите. Имам номера на телефона на офиса ти.

„Откъде ли го е взел?“ — запита се тя. Гласът му отново я привлече.

— Току-що се прибрах вкъщи. Вашият подарък ме чакаше на предната веранда. Истински късмет е, че никой не е посегнал на него. Исках да ви благодаря.

— Получил е тъкания гоблен и ни благодари — обясни Катлийн на Сет. А в телефонната слушалка каза: — Поръчах го онзи ден, когато пазарувахме заедно. Много го хареса тогава, спомняш ли си? Аз… ние — побърза да се поправи тя — искахме да имаш нещо от нас за новия си дом.

— Той ще изглежда чудесно, ако мога да си спомня как се закача. Кой край е отгоре?

— Какво казва? — обади се Сет.

— Казва, че не може да разбере как да го закачи — продължи в слушалката: — Не си ли спомняш? Бежовата част е най-отгоре…

— Защо не прескочиш до него да му покажеш на място? — прекъсна я Сет.

— Какво? — възкликна Катлийн.

— Не съм казал нищо — обади се Ерик.

— Не ти, Ерик — каза тя смутено в слушалката. — Не мога — обърна се към Сет.

— Не можеш какво? — запита Ерик.

— О, за бога! — извика Катлийн. — Вие двамата ще ме побъркате!

— Дай ми телефона — каза Сет и взе слушалката от ръката й. — Ерик, какво става? Харесваш ли гоблена? Катлийн ми го описа. Тя го харесва и аз вярвам на вкуса й — Катлийн дъвчеше долната си устна, докато Сет слушаше отговора на Ерик. Не й харесваше насоката, която вземаше разговорът. — Мисля, че по-добре ще бъде Катлийн да прескочи за малко и да ти помогне да го закачиш. — Последва тишина и Катлийн затаи дъх. Ерик вероятно ще откаже — сигурно си има други планове за днес. — О, тя няма да има нищо против. Тя вече си е свършила работата тук. Аз ще поостана още малко, докато всички украшения се поставят на място. Изпращам я веднага. — Засмя се. — А, между другото, едва ли ще я познаеш. Днес изглежда като ученичка.

Остави слушалката на място и се обърна към изпадналата в смут Катлийн, която посрещна следващите му думи с трепета на подсъдим, който изслушва присъдата на съдебните заседатели.

— Каза, че ще ти бъде много благодарен, ако му помогнеш. Тръгвай, чака те. Ще се видим вкъщи по-късно.

— Сет, не искам да те оставям тук.

— Защо? Страх те е да не ме нападне диво прасе?

— Не искам да се преуморяваш. Ти…

— … си правиш удоволствието, което е истина. Добре съм, Катлийн. А сега ще тръгваш ли най-сетне? Не забравяй, че Ерик те чака. Ще те видя по-късно.

Нима имаше избор? Ако продължаваше да се дърпа, той с право ще започне да се пита защо така упорито отказва да отиде сама в жилището на Ерик.

Тръгна след няколко минути, но първо си облече жакета от рипсено кадифе — ноемврийската вечер беше доста хладна. Градът беше обвит в гъста мъгла. Светлините на колата й се отразяваха от влажните улични платна и разсичаха преждевременно падналия здрач.

Ръцете й върху волана обилно се потяха. Каква глупачка е! Ерик без съмнение иска само съвета й за поставяне на гоблена, след което спокойно ще си вземе довиждане и ще се прибере при Сет вкъщи. Или може би той не е сам? Тамара? Снощи не беше прекарал нощта у дома си. Беше споменал това без каквито и да било допълнителни обяснения. С Тамара ли е бил? Дали не тренираха за потопените в слънце дни край Карибско море?

Когато паркира подарения й от Сет мерцедес пред жилището на Ерик, тя вече се беше настроила срещу него до състояние на пълна нетърпимост и неконтролируема агресивност. Натисна звънеца с гневна войнственост, която отговаряше на настроението й.

То не се подобри ни най-малко, когато Ерик избухна в смях веднага щом отвори вратата.

— Кое е толкова смешно? — запита нападателно тя: дали нямаше мастило на носа си или нещо друго още по-унизително?

— Съжалявам, момиченце, но аз вече си купих коледни сладкиши от местната скаутска организация на момичетата. Опитайте отново на този адрес следващата година… когато пораснете.

— Много смешно — каза сухо Катлийн.

— И аз съм на същото мнение. Сет ме предупреди, че изглеждаш като ученичка. За разлика от него, виждал съм те вече в този вид и преди — в Маунтин Вю — очите му се задържаха върху нейните за един дълъг момент. Вглеждаха се втренчено един в друг през разстоянието, което ги разделяше, и всеки от тях си спомняше общи по-щастливи дни и една незабравима лунна нощ край бърза река…

Катлийн отклони с мъка погледа си — не искаше да си спомня за онова време, не искаше да се потапя в сладката му мъка…

— Да, така е, той не ме е виждал там.

— Влез — покани я Ерик.

Мина край него и влезе във всекидневната. Бяха доставени всички закупени от тях мебели — само прозорците бяха все още без завеси и се вторачиха в нея с укор. В атмосферата наоколо все още се усещаше онази специфична стерилност на стая на самотен мъж, но не можеха да не се признаят направените подобрения. В камината пращеше жизнерадостен огън и прибавяше светлината на пламъците си към тази на единствената запалена лампа.

— Добре изглежда — изкоментира Катлийн: реши, че все пак трябва да каже нещо. — Подредил си мебелите точно според моите указания.