Копринената паяжина

Тя вдигна ръце, зарови ги в косата му и притисна главата му към себе си.

Той я грабна и я повдигна от стола. Не я пусна, докато не я отнесе до камината, където я отпусна много внимателно върху килима.

Нейният собствен, изпълнен с болката на копнежа вик се сля с неговия, когато телата им се вплетоха в страстна прегръдка. Устата й се разтвори с желание и готовност, за да се слее с неговата, посрещаше с желание както болката, така и удоволствието. Превърнаха се в едно кълбо от ръце и крака — всеки се опитваше да се притисне по-плътно до другия, телата им се въртяха и търкаха по мекия килим.

Катлийн издърпа долния край на пуловера му над гръдния му кош, за да почувства как гръдта му се притиска към голия й корем. Той й помогна да свали пуловера му, а след това, на свой ред, я освободи от блузата и сутиена — те бяха захвърлени нетърпеливо настрана.

— Никоя жена не изглежда като теб — прошепна той дрезгаво. — Никоя няма твоя аромат, никоя няма вкуса на твоите уста, твоята кожа, допирът до никоя не може да ме възбуди така… Желая те, Катлийн.

— Докосвай ме, Ерик. Искам да почувствам ръцете ти. Искам устните ти. Още, още… — извика тя.

Горещите му жадни устни зацелуваха врата й, придвижи се към ухото й, зъбите му захапаха меката му долна част, езикът му я погъделичка. Ръцете му празнуваха над тялото й, гладни и ненаситни, те откриваха без грешка всяка мека извивка, която познаваше така добре…

Целуна гърдите й с пламнали устни. Катлийн издаваше тихи умоляващи звуци, шепнеше името му…

— Ерик — стенеше тя, — не съм забравила… онази нощ.

— И аз също, но ти си по-сладка от спомена ми.

Телефонът иззвъня.

Седемнадесета глава

И двамата се смръзнаха. Телефонът иззвъня за втори път. За трети. Ерик се освободи от нея с яростни проклятия.

— По… по-добре вдигни слушалката — заекна тя и седна на килима. — Може да е…

— Съпругът ти? — запита той с гневна горчивина и вдигна рязко слушалката на телефона.

— Ало? — каза той в слушалката. — Не, всичко е наред, Сет. — Погледна към Катлийн, която покри лицето си с ръце. — Бях на стола и не можах да отида бързо до телефона… Да-а, изглежда чудесно. Благодаря ти отново… Да-а, тя е много надарена жена.

Като див звяр с току-що отнета изпод носа вкусна плячка и предизвикан до крайност, Ерик свирепо размаха камшик над изкупителната си жертва — Катлийн. Гневът му беше неразумен, несправедлив, но в този момент скандинавският му нрав вилнееше, погазил разума. Гледаше Катлийн с израз на жестока, презрителна подигравка на лицето.

— Искаш да говориш с нея? Тя е на разположение — всичко, което казваше, беше предназначено да ранява с двойното си значение. — Сега?… Защо?… Аз… — Тежко въздъхна. — Добре, ще дойдем след малко. — Затвори телефона и я погледна с цинична насмешка в очите. — Обличай се. Съпругът ти иска да ни види.

Катлийн беше скръстила ръце над гърдите си в жест на самозащита. Беше нечестно от негова страна да мисли, че само той се измъчва. Протегна инстинктивно ръка и докосна бедрото му.

Той потрепери видимо и изръмжа:

— Обличай се.

— Ерик, съжалявам. Не исках да… По-добре е така. Не бих могла да живея…

— Да живееш в мир със себе си, ако беше опетнена от любовен акт с мен? — завърши той изречението й с пресилено сладък тон. Отново изруга ожесточено и закрачи из стаята като затворено в клетка животно. — Моля те да ми спестиш гърчовете на виновната си съвест. Не съм в настроение, склонно към прошка. — Погледна я и изрева: — Ще се облечеш ли най-сетне, по дяволите! Или държиш да бъдеш изнасилена? Колко още мога да издържа според теб?

Катлийн скочи, събра разпиляното си по пода бельо и бързо го облече. Обуваше си дънките, когато силен гняв обхвана и нея. Той все още я гледаше злобно, като че ли тя беше главната виновница за станалото. Обърна се нападателно към него.

— Ти си най-големият егоист, когото съм имала нещастието да познавам. Не те е грижа за никого, освен за теб самия!

— А защо да ме е грижа? — извика той. — Ти ми отне сина и сега няма начин да си го върна. За кого другиго да ме е грижа?

— Би… би могъл да… да помислиш поне малко за мен — осмели се тя.

Той отметна глава назад и грубо се изсмя.

— Я престани с празните си приказки. Следващият ти въпрос сигурно ще бъде: „Уважаваш ли ме още?“ Познах ли?

— О — изскърца със зъби Катлийн. — Ти си отвратителен.

— А какво да кажем за вас, госпожице Непорочна Добродетелност? Не използвах сила, за да те просна там — посочи килима под нозете им. — Отсега нататък няма да се хващам така глупаво на примамките ти. Познавам те много добре, Катлийн. Ти изпитваш някакво перверзно удоволствие да подлудяваш мъжа до тебе и след това да го оставяш на сухо. Господ знае на какви мъчения подлагаш бедния Сет.

Тя пое въздух и направи крачка към него с вдигната ръка и силно желание да удари с все сила наглото му лице, но ръката й беше хваната във въздуха.

— Няма да те удуша за опита ти да ме удариш само защото не искам синът ми да остане сирак. Но отсега нататък можеш да си спестиш усилията да въртиш твоето малко сладко дупе пред мен, защото то повече не ме интересува.