Читаем Копринената паяжина полностью

— Да-а — каза Ерик с нюанс на тъга в гласа и пъхна ръце дълбоко в джобовете на тесните си дънки, докато оглеждаше стаята със скептични очи. — На тази стая като че ли нещо липсва…

— Не й достига докосване на жена — реагира спонтанно Катлийн и веднага съжали.

Ако Ерик беше джентълмен, нямаше да направи капитал от неволната й забележка. Но той вече й беше казал веднъж, че е почтен, но не и глупав и очевидно това все още беше мотото му. Погледна я с предизвикателна усмивка и провлече вбесяващо глас:

— Ти си жена. Докосни нещо.

Обърна се бързо настрана и съблече жакета си. Внезапно й стана непоносимо топло.

— Къде е гобленът?

— Ето го. Разстлал съм го на пода.

Катлийн погледна към другата страна на канапето, която той посочи с глава.

— Катлийн, той е наистина красив. Сега го харесвам дори повече от момента, в който го видях за първи път. Много ти благодаря.

— Трябва да благодариш и на Сет — каза тя бързо. Твърде бързо. Вдигна очи и в отблясъците на огъня хвана сянката на болка, която премина през лицето му.

— Да, разбира се, имам предвид и него.

Стаята внезапно потъна в напрегната тишина. И двамата гледаха с неподвижен поглед многоцветната тъкан пред нозете си с концентрацията на мистици, които се опитват да вдъхнат живот на неодушевен предмет. Накрая Катлийн посочи единия му край и каза:

— Ето, това е горната част — коленичи и опипа пръчката, към която беше прикрепена преждата. — Да, от задната страна на тази пръчка има четири кукички. Остава ни само да забием няколко гвоздея в стената. — Стана и избърса ръцете си. — Имаш ли гвоздеи и чук?

— Има някъде във фургона ми — изчезна само за няколко секунди и се върна с ролетка в ръка. — Мисля, че ще имаш нужда и от това.

— Как така всичко се превърна изведнъж в моя отговорност?

— Защото ти си даваш вид, че знаеш какво правиш — обезоръжи я с усмивка. — Какво още?

— Донеси стълба.

— Стълба! Не искаш ли много?

Тя постави ръце на кръста си — жест, който провокативно опъна тъканта на блузата й над гърдите.

— Не ми казвай, че нямаш стълба! Как ще стигнем без нея дотам? — посочи с ръка към тавана.

— А, виждам, че се връщаме на „ние“ — забеляза Ерик и погледна с присвити очи стената. — Ако стъпиш на стол, ще достигнеш ли?

Катлийн въздъхна примирено.

— Надявам се — той отиде до кухнята и се върна почти веднага с дървен стол в ръка.

— Този става. Къде го намери?

— В незавършения магазин за мебели. Той е част от кухненски комплект. Не е лош — постави стола до стената и се обърна към нея. — А сега какво?

Погледна го пренебрежително и коленичи да измери разстоянието между кукичките.

— Шест и три четвърти инча — измърмори повече на себе си, отколкото на него. Събу обувките си и стъпи на стола. — Как ти се струва, дали тази линия в стената съвпада с центъра й?

— Да, мисля, че е така.

— Окееей. — Разтегли думата, докато пресмяташе бързо наум. Направи нужните измервания на стената, постави знаци с нокътя си и каза: — Това трябва да е достатъчно. Донеси ми гвоздеите и чука.

Когато изпълни искането й, Катлийн постави гвоздеите в устата си, докато заби в стената първия. Заби всички на местата им и запита:

— Как ще го вдигнем?

— Ще донеса още един стол — Ерик се върна с втори стол, освободи голия си крак от износени спортни обувки и стъпи на допълнителния стол с гоблена в ръце.

Когато всички кукички бяха поставени върху гвоздеите, Катлийн заповяда:

— Слез сега долу и погледни дали не сме го изкривили. Ерик изпълни заповедта й, слезе и отстъпи на няколко крачки от стената.

— Как е? — запита тя, като оглеждаше отблизо това истинско произведение на изкуството.

— Съвършено е.

— Харесваш ли го?

— Много.

Нещо в гласа му накара Катлийн да обърне глава. Той не гледаше гоблена. Погледът му беше насочен към тялото й.

— Ерик.

— Хмммм? — беше единственият му отговор. Направи няколко стъпки към нея и преди да може да реагира, обгърна с ръце бедрата й и ритмично задвижи ръце нагоре и надолу по предната им част.

— Имаш най-сладкото дупе, което някога съм виждал, Катлийн. Как е станало така, че раждането не ти се е отразило ни най-малко?

Той притискаше устни към нея отзад, ръцете му ставаха все по-смели. Галеше я с горещи длани, захапа я силно през дънките й и тя ахна от изненада.

— Ерик — прошепна Катлийн с несигурен глас. Ръцете му се бяха промъкнали под блузата й и се придвижваха нагоре. — Ерик — повтори тя по-ясно, — не мога да стоя повече на този стол. — И беше права: мускулите й бяха омекнали от немирните му ръце и упоритите устни — той продължаваше да я захапва отзад през мекия дънков плат.

— В такъв случай слез долу — думите бяха изречени просто, но подтекстът им беше повече от ясен. С ръце върху ханша й точно под кръста той я обърна с лице към себе си.

Изумруденозелени очи се вплетоха в синия пламък на неговия поглед и между тях избухна огънят на неизразена с думи нужда. Той я обхвана с шепи и притисна корема й към гърдите си. После — без да откъсне очи от нейните — разкопча най-долното копче на блузата й и продължи, докато не стори същото и с последното.

— Катлийн — в гласа му звучеше молба.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века