Копринената паяжина

Сет го чу и незабавно прекрати горчивото си оплакване. Стисна смутено клепачи и главата му се отпусна на гърдите. Юмруците му останаха свити върху облегалките на стола. Ерик коленичи до него с поглед в земята пред краката си и търпеливо го зачака да се съвземе.

Катлийн остана зад завесите на вратата към вътрешния двор.

— Съжалявам, че трябваше да станеш свидетел на лошото ми настроение тази сутрин. Не допускам често подобни избухвания, но когато го направя, знам, че не съм много приятна гледка — Сет говореше със самоосъждащ се тъжен хумор.

Ерик го погледна без усмивка.

— Не мисля, че някога съм ти казвал колко се възхищавам от теб, Сет. Ако бях на твое място, не бих могъл да се справя.

— О, Ерик, не ме хвали толкова. Такъв съм, защото нямам друг избор.

— Не, не е вярно. Ти би могъл да бъдеш и отблъскващ, озлобен, крайно неприятен човек.

Сет въздъхна.

— Понякога ми се иска да съм такъв. Например сега. Бих искал много да те мразя. Иска ми се да имам твоето тяло, твоята сила… Завися много повече от другите около мен, отколкото Терън. В какво, мислиш, превръща подобна зависимост един мъж? Презирам тази моя безпомощност, Ерик. Научих се да живея с нея, да. Но признавам, че се изпълвам със завист към теб всеки път, щом те видя.

Ерик извади топката изпод храстите и замислено прокара пръст по нея. Когато заговори, гласът му беше толкова тих, че Катлийн едва го чуваше.

— А аз си признавам, че завиждам на теб. Бих желал да имам твоята способност да приемам нещата такива, каквито са. През последните две години се мъчех да плувам срещу течението, да се боря за нещо недостижимо, да искам нещо, което нямам право да искам… Не умея да приемам отказа и неуспеха. Никога не съм бил способен да го правя. В известен смисъл това е трагедия, като се вземе предвид, че отдавна съм излязъл от пубертета… А всичко, което ти казваш и правиш, показва самопожертвувателност, на която се възхищавам, защото дори не съм способен да я разбера. Това забележително качество е безкрайно чуждо на характера ми.

— Благодаря ти, Ерик, но мисля, че си твърде критичен към себе си.

— Не, страхувам се, че се познавам прекалено добре. — Направи усилие над себе си и смени темата — Ще поиграем ли малко?

— Да си призная, нямам настроение — каза Сет с извинителен тон.

— Окей. Няма проблеми. Какво ще кажеш да изпием по бира?

— Звучи добре. Денят е толкова хубав, защо да не поостанем още малко?

— Чудесно. Ще отида за бирата.

Ерик пусна топката и се упъти към кухненската врата. Катлийн побърза да се оттегли — не искаше нито един от двамата да разбере, че беше станала неволна свидетелка на разговора им.

* * *

В неделята след Деня на благодарността Катлийн работеше в склада на магазина в долната част на града. Следващите петък и събота бяха най-оживените пазарни дни на годината, а тя беше изостанала със собствената си работа и затова искаше да си помогне днес.

Двамата със Сет се срещнаха на паркинга към магазина. Бяха тръгнали към долната част на града в различни коли, за да бъдат самостоятелни и да не се налага да се изчакват — не знаеха кога всеки от тях ще свърши работата си. Сет искаше да следи поставянето на коледната украса.

Той се придвижи със стола си по асфалта заедно с Катлийн. Беше се облякла подходящо за работата, която й предстоеше — в стари, избелели дънки и карирана памучна блуза с навити нагоре ръкави. Косата й беше събрана отзад в опашка.

— Това ли е най-новата мода в Сан Франциско? — подразни я Сет.

— Как позна? — отговори му тя шеговито. — Сет, облякох се така за удобство: ще разопаковам кутии и ще прекарвам дрехи през машината за парно гладене.

— Радвам се, че реши да направиш това днес. Утре магазините ще бъдат заредени с нова стока. От този момент до Коледа ще се подлудим от работа — очите му светнаха ентусиазирано.

— Сет Кирчоф! Как можеш да бъдеш толкова алчен? При това Коледа дори не е твой празник.

— Но раздавам подаръци и за нашия еврейски празник, нали?

Джордж помогна на Сет да влезе през сервизния вход на магазина, където се бяха събрали работници с коледни украси — чакаха инструкциите на Сет и аранжора на витрини. Всички веднага започнаха работа.

— Хей, това ми харесва — възкликна Сет зад гърба на Катлийн няколко часа по-късно: в този момент тя поставяше на закачалка жълт костюм от приятна мека материя.

— Запази един за себе си.

— Вече го направих — обяви тя дяволито. — И на мен ми хареса.

— Ето, виждаш ли? Две умни глави винаги действат еднакво.

Телефонът на бюрото й иззвъня и тя протегна ръка, за да вдигне слушалката.

— Ало?

— Катлийн?

Сърцето й подскочи лудешки в гърдите, когато разпозна дълбокия тембър на гласа на Ерик. От сцената между Сет и него пред баскетболния кош почти не го беше виждала. Като по чудо — но най-вероятно заради реномето на магазините „Кирчоф“ — исканите мостри пристигнаха навреме. Ерик беше много зает с подготовката на пътуването, което щеше да бъде през следващата седмица.

— Здравей, Ерик! — каза тя с небрежен приятелски тон. — Откъде разбра къде да ни намериш?