Корабът на изкуплението

При три гравитационни константи, сферата можеше да бъде прекосена за четири часа, и за малко повече от два от най-бързите кораби във флотата. За свръхбързата ракета бяха необходими по-малко от четирийсет минути, за да я пресече. Клавейн вече бе преровил спомените си от предишни военни кампании, търсейки тактически паралели. Битката за Англия — объркан диспут по въздух от една от ранните транснационални войни, проведен със самолети, движещи се с по-малка от звуковата скорост с двигатели с бутала — беше включила същия обем от гледна точка на времето за прекосяването му, въпреки че триизмерният елемент съвсем не беше чак толкова важен. Глобалните войни от двайсет и първи век имаха по-малко съответствия. При наличието на подорбитални, яздещи вълните кораби без екипаж, нямаше точка на планетата, която да отстои на повече от четирийсет минути от унищожението. Клавейн размишлява и над последвалата криза Земя-Луна, и върху битката за Меркурий, припомняйки си победите и провалите и причината за всеки един от тях. После дойде ред на спомените му за Марс, за битката срещу конджоинърите в края на двайсет и втори век. Сферата на битката се бе разпростряла далече отвъд Фобос и Деймос, така че ефективното време за прекосяване за най-бързите едноместни бойни самолети беше между три и четири часа. Съществуваха също така проблеми поради различните часови зони, тъй като визуалната комуникация бе блокирана в резултат на пясъчните облаци.

Имаше и други кампании, други войни. Не беше нужно да си ги спомня всичките. Логическите уроци вече бяха налице. Беше наясно с допуснатите от другите грешки, както и със собствените си грешки в ранния етап на своята кариера. Грешките му никога не бяха сериозни, иначе сега нямаше да бъде тук. Всеки урок обаче беше безценен.

По стъклото на купола се плъзна бледо отражение.

— Клавейн.

Той се обърна рязко и външният му скелет издаде особено бръмчене. Мислеше, че е сам.

— Фелка… — възкликна изненадано той.

— Дойдох да наблюдавам ставащото — обясни тя.

Външният ѝ скелет я придвижваше към него с вдървени, маршируващи движения, сякаш беше ескортирана от часови. Двамата впериха погледи в остатъците от атакуващия ескадрон, които се появиха на сферата.

— Ако човек не знаеше, че това е война… — започна той.

— … би било почти красиво — довърши Фелка. — Да, съгласна съм.

— Постъпвам правилно, нали? — попита Клавейн.

— Защо ме питаш?

— Ти си най-близкото подобие на съвест, което ми е останало. Непрекъснато се питам как би постъпила Галиана, ако беше тук сега…

— Щеше да се притеснява, точно както се притесняваш и ти — прекъсна го Фелка. — Именно хората, които не се притесняват и никога нямат съмнения дали онова, което правят, е правилно, причиняват проблемите. Хора като Скейд.

Той си спомни ослепителната светкавица, когато бе унищожил „Куче грозде”.

— Съжалявам за онова, което се случи.

— Аз ти казах да го направиш, Клавейн. Знам, че това бе желанието на Галиана.

— Да я убия ли?

— Тя умря още преди години. Просто не беше… довършена. Ти само затвори книгата.

— Лиших я завинаги от възможността някога да се върне отново към живота.

Фелка хвана осеяната му със старчески петна ръка.

— Тя би направила същото за теб, Клавейн. Убедена съм.

— Може би. Но все още не си ми отговорила дали си съгласна с това.

— Съгласна съм, че притежанието на тези оръжия ще послужи за осъществяването на краткосрочните ни цели. Не съм сигурна за нищо повече от това.

Клавейн я изгледа внимателно.

— Тези оръжия са ни нужни, Фелка.

— Знам. Ами ако и тя, триумвирът, също се нуждае от тях? Твоят пълномощник каза, че опитвала да евакуира населението на Ризургам.

Той подбираше грижливо думите си.

— Това не е… непосредствената ми грижа. Ако тя се е заела да евакуира планетата, а аз нямам доказателство за това, тогава има още една причина да ми даде каквото искам, за да не се намеся в евакуацията.

— А не ти ли е минало за момент през ума да ѝ помогнеш?

— Тук съм, за да взема онези оръжия. Всичко друго, колкото и добронамерено да е, е просто подробност.

— Така си и мислех — промълви Фелка.

Клавейн усети, че е по-добре да не отговаря.

Двамата наблюдаваха в мълчание как виолетовите пламъци на корабите от щурмовия отряд приближаваха към Ризургам и лайтхъгъра на триумвира.

Щом приключи отговора си на последното послание на Торн, Хури достигна до смущаващо заключение. Ходенето бе станало дори още по-трудно отпреди, видимият наклон на пода бе още по-голям. Ставаше точно така, както бе предсказала Вольова: Капитанът беше увеличил скоростта, защото очевидно една десета от гравитационната константа вече не му се струваше достатъчна. Според Ана, и симулацията на Клавейн се бе съгласила с нея, скоростта вече беше двойно по-голяма и вероятно нарастваше. До неотдавна хоризонталните повърхности сега като че ли бяха наклонени под ъгъл от дванайсет градуса, достатъчно, за да затрудни сериозно прекосяването на по-хлъзгавите места. Но не това я тревожеше.

— Иля, чуй ме. Имаме извънредно шибан проблем.

Вольова изплува от съзерцанието на бойния си пейзаж.