Корабът на изкуплението

Беше започнал атаката преди един час и не очакваше тя да има друг ефект освен да запълни свободното време на триумвира, отвличайки вниманието ѝ от другите елементи на щурма. Ако един от снарядите улучеше лайтхъгъра, щеше да се освободи около един килотон кинетична енергия, достатъчна за да осакати кораба, може би дори да го пробие, но не и за да го унищожи напълно. Все още оставаше някаква вероятност за успех — четири снаряда още летяха натам, — но триумвирът бе показал, че е в състояние да се справи с тази заплаха. Клавейн не изпитваше почти никакво съжаление, а по-скоро облекчение, че бяха приключили стадия на преговорите и бяха навлезли в по-почтената арена на битката. Подозираше, че Вольова се чувства по същия начин.

Фелка и Рьомонтоар се носеха във въздуха край него в наблюдателния купол, който беше откачен от въртящата се около оста си част на кораба. Сега, след като „Зодиакална светлина” бе спрял на края на бойното пространство, вече нямаха нужда от външните си скелети и Клавейн се чувстваше странно уязвим.

— Разочарован ли си, Клавейн? — обади се Рьомонтоар.

— Не. Всъщност съм успокоен. Ако всичко изглежда прекалено лесно, започвам да се опасявам, че има някакъв капан.

Рьомонтоар кимна.

— Тя не е глупава, това е ясно, независимо какво е направила с кораба си. Ти все още не вярваш на историята за опита за евакуиране, доколкото разбирам?

— Сега имаме по-голямо основание да ѝ повярваме, отколкото имахме преди — обади се Фелка. — Нали така, Клавейн? Видяхме движещи се между повърхността и орбита совалки.

— Но това е всичко, което сме видели.

— И един по-голям кораб, движещ се между орбита и лайтхъгъра — продължи тя. — Какво по-убедително доказателство ни е нужно за това, че тя казва истината?

— Това не е непременно индикатор за програма за евакуиране — отвърна той през стиснати зъби. — Може да е предизвикано от още безброй причини.

— Тогава поне я оправдай поради липса на доказателства — рече Фелка.

Клавейн се обърна към нея, внезапно кипнал от неудържим гняв. Все пак се надяваше, че не му личи.

— Това е нейният избор. Оръжията са в нея, а те са единственото, което искам.

— Оръжията няма да променят нищо в дългосрочен план.

Сега вече той не направи опит да скрие гнева си.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Точно каквото казах. Знам го, Клавейн. Знам, че всичко ставащо тук, всичко, което означава толкова много за тебе, за нас, не означава абсолютно нищо в дългосрочен план.

— И тази перла на мъдростта дължим на Вълка, така ли?

— Знаеш, че донесох част от него от кораба на Скейд.

— Да. И това означава, че имам още по-основателна причина да не обръщам внимание на това какво казваш, Фелка.

Тя се придвижи, изтегляйки се с ръце, до едната страна на купола, и изчезна през отвора за излизане. Клавейн отвори уста, за да я повика, за да произнесе някакво извинение. Не излезе никакъв звук.

— Клавейн?

Той погледна към Рьомонтоар.

— Какво, Рем?

— Първите свръхбързи ракети трябва да пристигнат след минута.

Антоанет видя как първата вълна от свръхбързи ракети прелетя покрай „Буревестник” с разлика в скоростта почти хиляда километра в секунда. Ракетите бяха четири и макар да преминаха от четирите страни на кораба ѝ, миг по-късно се събраха пред него и пламъците от двигателите им се сляха.

Две минути по-късно друга вълна премина от дясната страна, последвана от трета, след още три минути, този път доста по-далече вляво.

— Дяволите да го вземат — промърмори под носа си тя. — Май не си играем на война, а?

— Уплашена ли си? — попита Зейвиър, който бе заел мястото зад нея.

— Повече от уплашена. — Вече се беше върнала от инспекцията на бронирания щурмови ескадрон, който носеше в товарния трюм на кораба си. — Но това е хубаво. Татко винаги е казвал…

— … „Бъди уплашен, ако не си уплашен.” Да — кимна Зейвиър. — Това беше един от неговите лафове.

— Всъщност…

И двамата погледнаха към контролното табло.

— Какво, Корабе? — попита Антоанет.

— Всъщност беше един от моите лафове. Но баща ти го харесваше достатъчно, за да ми го открадне. Приемам го като комплимент.

— Значи всъщност Лайл Мерик казваше… — започна Зейвиър.

— Да.

— Не ни ли поднасяш? — попита младата жена.

— Не ви поднасям, госпожичке.

Последната вълна от снаряди беше все още на път, когато Клавейн премина към следващото ниво на атаката си срещу Вольова. Отново нямаше момент на изненада. Но той почти винаги липсваше в космическите битки, където местата за криене и възможностите за камуфлаж бяха изключителна рядкост. Човек можеше да планира и да изготвя стратегии с надеждата, че от вниманието на врага ще убягнат очевидните или коварни капани, намиращи се в разположението на силите, но във всяко друго отношение войната в Космоса беше напълно прозрачна. Всяка от страните можеше да предположи почти със сигурност, че неприятелят ѝ е всезнаещ. Подобно на игра на шахмат, изходът често можеше да се отгатне само след няколко хода, особено ако опонентите бяха неравностойни.