Корабът на изкуплението

Иконките плуваха в сплесканата сфера на проекцията като ярки, замразени рибки. Картината се беше променила от последния път, когато Ана я беше видяла.

— Какво има, дете?

— Става въпрос за района, където държим евакуираните.

— Продължавай.

— Не е предназначен за обитаване, когато корабът ускорява. Приспособихме го за временно обитаване, докато бяхме неподвижни. Този регион се върти около оста си, заради създаването на гравитация, така че силата се разпространява равномерно във всички посоки, независимо от дългата ос на лайтхъгъра. Но сега положението се промени. Вече имаме нов източник, въздействащ по дължината на оста. За момента става дума само за една пета от гравитационната константа, но можеш да се обзаложиш, че ситуацията ще се влоши. Дори да спрем въртенето на района около собствената му ос, нещата няма да се променят. Стените се превръщат в под.

— Това е лайтхъгър, Хури, и преходът е нормален при преминаване в режим на междузвезден полет.

— Не ме разбра, Иля. Натъпкали сме две хиляди души в едно помещение, но те не могат да останат повече там. Вече започват да нервничат, защото подът се наклони прекалено много. Имат чувството, че се намират на палубата на потъващ кораб, но никой не им казва, че има някакъв проблем. — Ана замълча за момент; беше малко задъхана. — Иля, ето какво предлагам. Ти се оказа права относно бързината на евакуирането. Казах на Торн да ускори нещата на Ризургам. Това означава, че съвсем скоро ще пристигнат още хиляди хора. Винаги сме знаели, че ще трябва да започнем да изпразваме хангара. Сега се налага просто да се захванем с тази работа малко по-рано.

— Ho това би означавало…

Вольова като че ли не беше в състояние да довърши мисълта си.

— Да, Иля. Ще им се наложи да видят повечко неща от кораба. Независимо дали им харесва или не.

— Но това би могло да завърши твърде зле, Хури. Наистина твърде зле.

Ана погледна някогашната си наставница.

— Знаеш ли какво ми харесва в теб, Иля? Смразяващ оптимист си.

— Млъкни и хвърли един поглед към дисплея с битката, Хури. Атакуват ни… или ще ни атакуват съвсем скоро.

— Клавейн ли?

Иля кимна почти незабележимо.

— От „Зодиакална светлина” излетя цял щурмови ескадрон, около стотина кораба. Насочили са се насам, повечето със скорост от три гравитационни константи. Няма да им бъдат необходими повече от четири часа, за да стигнат до нас, каквото и да правим.

— Клавейн не може да вземе тези оръжия, Иля.

Триумвирът, която изглеждаше много по-стара и хилава откогато и да било досега, откакто я познаваше Ана, поклати едва забележимо глава.

— Няма да ги вземе. Не и без бой.

Размениха ултиматуми. Клавейн даде на Иля Вольова последна възможност да предаде оръжията от адска класа; ако го направеше, той щеше да призове обратно бойната си флота. Триумвирът каза на Клавейн, че ако не отзове флотата си незабавно, ще насочи тринайсетте останали оръжия срещу него.

Клавейн бе подготвил отговора си — Съжалявам. Неприемливо. Тези оръжия ми трябват страшно много.

Изпрати го и почти не се изненада, когато отговорът на Вольова пристигна само три секунди по-късно. Беше същият като неговия. Не беше разполагала с достатъчно време, за да види неговия отговор.

ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Вольова наблюдаваше как пет от тринайсетте останали оръжия от тайната оръжейна заемат позиция за атака извън „Носталгия по безкрая”. Цветните им иконки се носеха над леглото ѝ като дрънкулките, които поставяха над кошчетата, за да забавляват малките деца в тях. От време на време Иля протягаше ръка и разместваше позицията на оръжията спрямо кораба си, като при възможност винаги използваше корпуса му като камуфлаж. Иконките се движеха упорито, отразявайки мудните движения в реално време на самите оръжия.

— Веднага ли смяташ да ги използваш? — попита Хури.

Вольова премести погледа си към нея.

— Не. Не още. Не и преди той да ме е принудил да го направя. Не ми се иска инхибиторите да разберат, че разполагаме с още тайни оръжия освен двайсетте, за които вече знаят.

— В крайна сметка ще се наложи да ги използваш.

— Освен ако Клавейн не се вразуми и не осъзнае, че няма как да победи. Може би ще го направи. Все още не е късно.

— Но ние нямаме представа с какво оръжие разполага той. Ами ако има нещо също толкова мощно?

— Това няма да промени абсолютно нищо, Хури. Той иска нещо от мен, нали разбираш? Аз не искам нищо от него. Това ми дава явно предимство.

— Не…

Вольова въздъхна, разочарована, че се налага да изрече дума по дума това.

— Ударът му срещу нас трябва да бъде хирургически. Иначе рискува да увреди оръжията, които иска толкова силно. Ако искаш да ограбиш някого, няма да хвърлиш отгоре му бомба, нали? Аз обаче не съм вързана от подобни ограничения. Клавейн няма нищо, което да искам.