Корабът на изкуплението

„Е — помисли си триумвирът, — почти нищо.” Изпитваше известно любопитство, свързано с онова, което му позволяваше да намалява така бързо скоростта. Дори да не беше нещо толкова екзотично като технология за потискане на инерцията… но не. Това не беше нещо, от което имаше отчаяна нужда. Следователно можеше да използва цялата си огнева мощ срещу него. Можеше да го зачеркне от лицето на света и единствената ѝ загуба щеше да бъде нещо, в чието съществуване даже не беше сигурна.

Смущаваше я обаче и друго. Клавейн определено можеше да си дава сметка за всичко това. Особено ако това бе същият онзи Клавейн, Палачът на Тарзис. Нямаше да оцелее в продължение на повече от четиристотин толкова опасни години от човешката история, ако допускаше трагично елементарни грешки.

Ами ако Клавейн знаеше нещо, което тя не знаеше?

Прокара пръсти през проекцията, променяйки нервно конфигурацията на иконките, като се питаше кои от тях би трябвало да използва първо. Минаваше ѝ през ума също, че като имаше предвид ограниченията на Клавейн, щеше да бъде по-интересно да остави битката да ескалира, вместо да свали незабавно кораба му.

— Някакви вести от Торн? — попита тя.

— На път е от Ризургам с други две хиляди пътници.

— И знае ли за малките ни затруднения с Клавейн?

— Казах му, че се приближаваме към Ризургам. Не виждам причина да му давам повече поводи за тревога.

— Така е — съгласи се веднъж с нея Вольова. — Хората са поне в същата безопасност в Космоса, както биха били и на Ризургам. Поне веднъж щом са се отделили от планетата, имат някаква надежда за оцеляване. Не кой знае каква, но…

— Сигурна ли си, че няма да използваш тайните оръжия?

— Ще ги използвам, Хури, но нито миг по-рано, отколкото се налага. Никога ли не си чувала израза „да видиш бялото на очите им”? Може би не си; само един войник би могъл да знае подобни неща.

— Аз съм забравила за войниклъка повече неща, отколкото ти някога ще научиш, Иля.

— Просто ми се довери. Толкова много ли искам?

Двайсет и две минути по-късно битката започна. Салютът, с който я откри Клавейн, беше почти обидно неточен. Вольова беше доловила почерка на тежките космически оръжия, вълните от електромагнитна енергия, предназначени да запратят снаряд с огромна плътност със скорост от една-две хиляди километра в секунда. Щеше да им бъде нужен един час, за да стигнат до нея от мястото си на изстрелване близо до „Зодиакална светлина”. На самата граница на различителната способност на своите телескопи тя успя да види скелетоподобната форма на оръдията и после да наблюдава пулсациите на последователните експлозии материя-антиматерия, които ускоряваха снарядите до максималната им скорост, като при този процес унищожаваха самите оръдия. Клавейн не разполагаше с достатъчно от тях, за да обхване непосредственото пространство около „Носталгия по безкрая”, следователно можеше да избегне попадението, като се погрижеше — или по-скоро Капитанът се погрижеше — лайтхъгърът да поддържа произволен модел на движение, без никога да влиза в границите на пространство, в което се е намирал преди час, където щеше да бъде насочен всеки пристигащ снаряд.

В началото точно това и стана. Дори не се наложи да казва на Капитана какво да прави. Той разполагаше със същата тактическа информация като Вольова и очевидно бе в състояние да достигне до същите изводи. Усещаше леко полюшване, сякаш леглото ѝ се намираше на сал в морето при леко вълнение, сякаш „Носталгия по безкрая” се движеше с кратка, буреносни изблици на множеството двигатели по корпуса си.

Тя обаче можеше да направи нещо още по-добро.

Благодарение на електромагнитните сигнатури на оръдията Вольова можеше да определи точната посока на прицелване на всеки един снаряд. Съществуваше известна вероятност за грешка, но тя не беше голяма, и Иля се забавляваше като оставаше на мястото си до последния възможен момент и едва тогава преместваше кораба. Преглеждаше симулациите на тактическия дисплей, показваше на Капитана проекцията на точката на попадение на всеки новоизстрелян снаряд и, за нейна радост, той преразгледа досегашната си стратегия. Така ѝ харесваше повече. Беше много по-елегантно и икономисваше гориво, а и се надяваше, че Клавейн ще получи нужния урок.

Искаше той да действа по-умно, за да може и тя самата да действа по-умно.

Клавейн наблюдаваше как последното от тежките му космически оръдия стреля и се самоунищожава сред водопад от бързи, ярки експлозии.