Корабът на изкуплението

— Благодаря, Капитане — каза ласкаво Вольова. После се обърна към оръжието. — Здравей, Седемнайсети. Приятно ми е, че ще работя отново с теб.

Пъхна длан в проекцията и стисна плуващата иконка на оръжието между пръстите си. И този път реакцията беше мудна, отражение на тежестта на оръжието, което изваждаха от сензорната сянка, хвърляна от корпуса на „Носталгия по безкрая”. Докато се придвижваше, то насочваше дулото си към вече не толкова далечната си цел — „Зодиакална светлина”. Във всеки момент информацията на Иля за позицията на Клавейн имаше давност от двайсет секунди, но това не беше кой знае какъв проблем. Дори да решеше да се раздвижи внезапно, пак щеше да бъде улучен. Убийствената ос на оръжието щеше да премине през заемания от него обем, действителен и предполагаем, и със сигурност щеше да го улучи в една или друга точка. Вольова щеше да разбере, когато се случи това: детонацията на конджоинърските двигатели щеше да освети цялата система. Ако имаше нещо, което гарантирано би привлякло интереса на инхибиторите, това щеше да бъде точно този взрив.

Въпреки това нямаше избор, трябваше да го направи.

Но Иля бе обхваната от трепет, когато моментът наближи. Нещо не ѝ се струваше както трябва, прекалено окончателно беше и неспортсменско. Този извод я изненада. Чувстваше, че е длъжна да му даде последна възможност да се откаже, да му даде финално, настойчиво предупреждение. „Клавейн… Клавейн… — мислеше си тя. — Не трябваше да става така…”

Но беше станало и тя нямаше друг избор.

Натисна иконката, като бебе, което смушква с пръст играчката си.

— Довиждане — прошепна Вольова.

Моментът отмина. Индикаторите и символите в близост до иконката на оръжие седемнайсет се промениха, признак за значителна промяна в състоянието му. Тя погледна към изображението на лайтхъгъра на Клавейн в реално време, като отброяваше на ум двайсетте секунди, които щяха да изминат, преди корабът да бъде взривен от лъча на оръжие седемнайсет. То щеше да направи рана с размерите на каньон в „Зодиакална светлина”, ако не предизвикаше незабавно и фатално избухване на конджоинърските двигатели.

След десет секунди Клавейн все още не бе помръднал. Тогава тя разбра, че се е прицелила добре, че попадението ще бъде точно и опустошително. Той така и нямаше да разбере, че умира, нямаше да усети настъпващата забрава.

Вольова изчака да изминат останалите десет секунди, предвкусвайки горчивия триумф, който щеше да съпровожда унищожението на неприятеля.

Времето минаваше. Тя неволно премигна, за да закрие очи от предстоящата ослепителна светлина, като дете, очакващо детонацията на фойерверки.

Двайсетте секунди станаха двайсет и една… двайсет и двете се превърнаха в двайсет и три… в трийсет. Измина половин минута. После — минута.

Корабът на Клавейн бе все така невредим.

Не се беше случило нищо.

ТРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Чу отново гласа му. Тонът му беше спокоен, любезен, почти извинителен.

— Знам какво опита да направиш току-що, Иля. Но не мисли, че вече не бях се сетил за вероятността да насочиш срещу мен оръжията си.

Тя заекна в отговор.

— Ти… какво… направи?

Двайсетте секунди ѝ се сториха цяла вечност.

— Всъщност, нищо. Просто казах на оръжието да не стреля. Те са наша собственост, Иля, не твоя. Не ти ли мина за момент през ума, че може би имаме начин да се предпазим от тях?

— Лъжеш — заяви тя.

Реакцията ѝ като че ли го развесели, сякаш се беше надявал тайно тя да поиска повече доказателства.

— Мога да ти го покажа отново, ако искаш.

Каза ѝ да насочи вниманието си към тайните оръжия, които вече беше хвърлила срещу инхибиторите.

— А сега би ли се съсредоточила върху онова, което е най-близо до останките от Рок? Ще видиш как то ще престане да стреля.

После характерът на войната се промени. След един час първата вълна от щурмовата сила на Клавейн щеше да пристигне в непосредственото пространство около „Носталгия по безкрая”. Той наблюдаваше от разстояние десет светлинни секунди, чувствайки се толкова далече от предизвиканата от него самия битка, сякаш бе застанал на върха на някакво възвишение античен генерал, съзерцаващ армията си през бинокъл, така че глъчката и яростта на битката да няма как да достигат до него.

— Хубав номер беше — рече Вольова.

— Не беше никакъв номер. Просто предпазна мярка от наша страна. И никога не предполагай, че няма да вземаме предпазни мерки. Те все пак са нашите оръжия, Иля.

— Това някакъв сигнал ли е, Клавейн?

— Кодиран неутринен взрив. Не можеш да го блокираш, нито да го заглушиш, така че изобщо не се опитвай. Няма да излезе нищо.

Въпросът, който му зададе, бе напълно неочакван за него и му напомни да не я подценява нито за момент.

— Чудесно. Но, след като имате начин да не им позволявате да действат, би трябвало да разполагате с начин и да ги разрушавате.

Въпреки часовата разлика той беше наясно, че има само една-две секунди за обмислянето на отговора си.

— И каква ще бъде ползата от това за мен, Иля? Така ще унищожа онова, за което съм дошъл чак дотук.

Отговорът на триумвира достигна до него двайсет секунди по-късно.