Корабът на изкуплението

— Не непременно, Клавейн. Можеше просто да заплашиш, че ще ги унищожиш. Предполагам, че унищожението на едно от тези оръжия ще бъде истинско зрелище, независимо по какъв начин ще подходиш към него. Всъщност не е нужно да предполагам нищо. Вече съм виждала как става това и да, наистина беше зрелищно. Защо не заплаши, че ще взривиш едно от оръжията, които все още се намират в кораба ми, и да чакаш да видиш къде ще те отведе това?

— Не би трябвало да ми даваш идеи — отвърна той.

— Защо? Защото можеш да ги приложиш ли? Аз обаче не мисля, че можеш, Клавейн. Не мисля, че имаш възможност да направиш нещо друго освен да ги спреш да не стрелят.

Беше го отвела до самия капан. Сега вече не му оставаше нищо друго, освен да я последва.

— Имам…

— Тогава докажи го. Изпрати разрушителен сигнал на едно от другите оръжия, едно от онези, които са пръснати из системата. Защо не разрушиш онова, което вече спря?

— Би било глупаво да разруша едно незаменимо оръжие, само за да докажа някаква теза, нали така?

— Зависи какво искаш да покажеш.

Клавейн осъзна, че не печели нищо, като я лъже. Въздъхна и усети как от раменете му пада огромна тежест.

— Не мога да унищожа нито едно от оръжията.

— Добре… — измърка Вольова. — Единствената цел на преговорите е прозрачността, нали разбираш. Кажи ми, могат ли оръжията изобщо да бъдат унищожени от разстояние?

— Да — отвърна той. — Има код, уникален за всяко оръжие.

— И?

— Аз не знам тези кодове. Но ги търся, опитвам различни варианти.

— Значи все пак може и да ги откриеш?

Клавейн се почеса по брадата.

— Теоретично. Но не бързай да затаяваш дъх.

— Но все пак ще продължаваш да търсиш?

— Бих искал да ги знам. Ти не би ли искала?

— На мен не ми е нужно, Клавейн. Аз съм прикрепила към всяко едно от оръжията своя система за унищожение, напълно независима от онова, което твоите хора са инсталирали в тях.

— Струваш ми се предпазлива жена, Иля.

— Гледам на работата си много сериозно, Клавейн. Но същото се отнася и за теб.

— Да — съгласи се той.

— И така, какво ще правим сега? Все още не смятам да ти ги дам. Все още разполагам с други оръжия.

Клавейн наблюдаваше битката при огромно увеличение; пространството около кораба на триумвира беше осеяно с премигващи светлинки. Вече бяха регистрирани първите смъртни случаи. Петнайсет от прасетата на Скорпион бяха убити от защитната система в корпуса на „Носталгия по безкрая”, преди да успеят да се приближат на повече от трийсет километра от лайтхъгъра. Други щурмови екипи трябваше вече да се намират по-близо, като един от тях вече трябваше дори да е достигнал до кораба, но какъвто и да бъдеше изходът, вече нямаше вероятност кампанията да мине без кръвопролитие.

— Знам — отговори Клавейн, преди да сложи край на разговора.

Предаде пълния контрол над „Зодиакална светлина” на Рьомонтоар и след това взе един от малкото останали кораби в хангара на лайтхъгъра. Това бе една от бившите граждански совалки на X. Разпозна бляскавите дъги и линии на баншите, когато светнаха. Корабът със снага на оса беше малък и с лека броня, но разполагаше с последното съоръжение за потискане на инерцията; затова го беше пазил досега. На подсъзнателно ниво вероятно бе знаел през цялото време, че ще се присъедини към битката и този кораб щеше да го отнесе там за по-малко от час.

Вече беше сложил скафандъра и се провираше през люка, който осигуряваше връзката със совалката, когато тя го настигна.

— Клавейн.

Обърна се, стиснал шлема под мишница.

— Фелка.

— Не ми каза, че тръгваш.

— Нямах смелост.

Тя кимна.

— Щях да се опитам да те разубедя. Но те разбирам. Трябва да го направиш.

Той кимна, без да каже нищо.

— Клавейн…

— Фелка, толкова съжалявам за това, което…

— Няма значение — отвърна тя и направи още една стъпка към него. — Искам да кажа — има значение… разбира се, че има значение, но можем да поговорим за него по-късно. По пътя.

— По пътя за къде? — попита глуповато той.

— За битката, Клавейн. Идвам с теб.

Едва сега си даде сметка, че тя също носеше скафандър, който стискаше като вързоп под мишница, а шлемът ѝ се поклащаше от него като презрял плод.

— Защо?

— Защото ако ти умреш, искам да умра и аз. Съвсем просто е, Клавейн.

Отдалечаваха се от „Зодиакална светлина”. Клавейн наблюдаваше как лайтхъгърът се смалява и се питаше дали щеше някога да го види отново.

— Няма да е комфортно — предупреди той, като увеличи мощността до краен предел.

Мехурът за потискане на инерцията погълна четири пети от масата на совалката, но ефективният ѝ радиус не обхващаше кабината за управление на полета. Клавейн и Фелка усетиха смазващия натиск на осемте гравитационни константи, който се увеличаваше, сякаш върху гърдите им поставяха една след друга все нови и нови тежести.

— Ще го понеса — увери го тя.

— Все още не е прекалено късно да се върнеш.

— Идвам с теб. Имаме да обсъждаме много неща.