Корабът на изкуплението

[Беше естествено да се питаш, Клавейн. Между нас винаги е съществувала здрава връзка, след като ми спаси живота. А преди да се родя си бил затворник на Галиана. За нея не е било проблем да се снабди с твой генетичен материал…] — Мислите ѝ се замъглиха. — [Клавейн… имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?]

„Между нас няма тайни, Фелка.”

[Правил ли си любов с Галиана, когато ѝ беше затворник?]

Той отговори със спокойна яснота на ума, която изненада дори самия него:

„Не знам. Така мисля. Спомням си го. Но какво означават спомените след четиристотин години? Може би си спомням просто някакъв отпечатък. Надявам се случаят да не е такъв. Но после… когато станах един от конджоинърите…”

[Да?]

„Ние се любехме. В началото се любехме често. Другите конджоинъри не харесваха това — виждаха в него животински акт, примитивен атавизъм. Галиана не беше съгласна, разбира се. Тя беше чувствен тип и се наслаждаваше на царството на сетивата. Нейните врагове така и не успяха да разберат това — че тя искрено обичаше човешката природа повече от тях. Именно заради това беше направила конджоинърите. Не за да бъдат нещо повече от човешкия род, а като подарък, като обещание за онова, което би могло да стане човечеството, ако само всички осъзнаем своя потенциал. Вместо това я представяха като някое студено, безчувствено чудовище. И грешаха страшно много. Галиана не мислеше за любовта като за някакъв стар Дарвинов номер на химическите реакции в главния мозък, който трябва да бъде изтрит от човешкото съзнание. Тя виждаше в нея нещо, което трябва да бъде доведено до своята кулминация, като семе, което се нуждае от грижи, за да порасне. Но те никога не разбраха тази част от нейното верую. А проблемът беше там, че човек трябваше да стане конджоинър, преди да може да оцени постигнатото от нея.”

Клавейн направи пауза, за да прегледа разположението на своите сили около кораба на триумвира. През този кратък период бяха убити още двама, но корабите му продължаваха неотклонно да настъпват.

„Да, любихме се през първите ми дни сред конджоинърите. Настъпи обаче момент, когато това вече не беше необходимо, освен като носталгичен акт. Усещахме го като нещо, предназначено за деца: не неправилно, не примитивно, дори не тъпо, просто нещо, което вече не представляваше интерес за нас. Не защото бяхме престанали да се обичаме или бяхме изгубили жаждата си за сензитивни преживявания. Просто можехме да постигнем същата близост по много по-удовлетворяващи начини. Докоснеш ли веднъж нечий ум, разходиш ли се сред неговите мечти, видиш ли света през неговите очи, усетиш ли го чрез неговата кожа… е… вече не усещахме реална нужда да се връщаме към стария начин. А и аз никога не съм бил носталгичен тип. Все едно бяхме навлезли в свят за малко по-зрели хора, изпълнен със свои удоволствия и съблазни. Нямахме причини да гледаме с носталгия назад към миналото.”

Фелка не отговори веднага. Корабът се носеше напред. Клавейн се вгледа отново в дисплеите и тактическите отчети. За момент, един ужасен, проточил се неестествено дълго миг усети, че е казал прекалено много. Но когато тя заговори, той осъзна, че беше разбрала всичко.

[Мисля, че се налага да ти разкажа за вълците.]

ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

След като взе решението, Вольова почувства прилив на сили, които ѝ позволиха да изтръгне медицинските сонди и катетри от тялото си и да ги захвърли с нещо подобно на невъздържано непослушание. Остави само очилата, които заместваха функциите на ослепените ѝ очи, правейки всичко възможно да не мисли за гадните машинки, които сега плуваха в черепа ѝ. С изключение на това, тя се чувстваше напълно здрава и бодра. Знаеше, че всичко е илюзия, че по-късно щеше да плати за този прилив на енергия и най-вероятно щеше да плати за него с живота си. Но тази перспектива не ѝ вдъхваше страх, а само тихо задоволство, че така поне ще има възможност да оползотвори по някакъв полезен начин оставащото ѝ време. Добре беше да си лежи тук и да ръководи парада от разстояние като прикован на легло архиерей, но този начин определено не беше за нея. Тя беше триумвир Иля Вольова и трябваше да се придържа към определени стандарти.

— Иля… — започна Хури, когато видя какво става.

— Хури — прекъсна я тя; гласът ѝ пак приличаше на грачене, но най-сетне беше напоен с нещо подобно на някогашния плам. — Хури… направи го заради мен и нито за момент не спирай, за да ме обсипваш с въпроси или да се опитваш да ме разубедиш. Разбра ли?

— Разбрах… струва ми се.

Вольова щракна с пръсти към най-близкия слуга. Той се устреми към нея, лавирайки между пищящите медицински монитори.

— Капитане… би ли казал на слугата да ми помогне да стигна до хангара? Очаквам там да ме чакат скафандър и совалка.

Ана я подпираше, за да я задържи седнала.

— Иля, какво смяташ да правиш?

— Излизам навън. Трябва да разменя няколко думи, много сериозни думи, с оръжие Седемнайсет.

— Не си в състояние да…

Вольова я прекъсна с рязко движение на немощната си ръка.