Корабът на изкуплението

Клавейн веднага повика изображение на битката и направи преценка на промените, станали, докато не бе имал възможност да наблюдава. Корабите му се тълпяха около „Носталгия по безкрая” като разгневени стършели, като непрекъснато затягаха примката си около нея. Двайсет и трима членове от армията на Скорпион, повечето от които — прасета, вече бяха мъртви, но голяма част от щурмовия рояк вече се намираше само на километри от корпуса на лайтхъгъра.

От толкова близко разстояние те бяха изключително трудни мишени за защитната система със среден радиус на действие, с която разполагаше Вольова. „Буревестник”, който се отличаваше поради по-едрата си иконка, приближаваше към края на бойния рояк. Триумвирът беше изтеглила отново всичките си оръжия адска класа, освен едно, обратно зад прикритието на лайтхъгъра. На друг дисплей, където бе изобразена общата картина на системата, оръжието на вълците продължаваше да впива единствения си гравитационен зъб в плътта на звездата. Клавейн сви изображението и те се смалиха съвсем.

— Страхувам се, че няма да бъде лесно да разговаряме — обърна се той към Фелка.

[В такъв случай няма да говорим, нали?]

Той я погледна, изненадан, задето го бе заговорила по конджоинърския начин, отваряйки прозорец между главите им, като пъхаше в черепа му думи и нещо много повече от думи. „Фелка…”

[Всичко е наред, Клавейн. Фактът, че не правех това много често не означава, че не бих могла…]

„Никога не съм мислил, че не би могла… просто…” Общуването им бе почти равностойно на конджоинърската мисъл, макар в кораба си да нямаха конджоинърска машина. Генерираните от имплантите им полета бяха достатъчно силни, за да си влияят едно на друго, без помощта от допълнително подсилване на сигналите, стига да не бяха на повече от няколко метра един от друг.

[Имаш право. Обикновено не искам да го правя. Но ти не си кой да е.]

„Не си длъжна да го правиш, ако…”

[Клавейн, едно предупреждение. Можеш да гледаш в главата ми колкото си искаш. Там няма бариери, няма прегради, няма мнемонични блокажи. Поне не за теб. Но не гледай прекалено дълбоко. Не защото ще видиш нещо лично или нещо, от което се срамувам… просто…]

„Може би няма да бъда в състояние да го приема?”

[Понякога аз самата не мога да го приема, а живея с него от раждането си.]

„Разбирам.”

Можеше да вижда повърхностните слоеве на личността ѝ, да усеща повърхностния трафик на мислите ѝ. Информацията беше спокойна. Нямаше нищо, което да не е в състояние да изследва; нямаше сензорен опит или спомен, който да не може да разкрие и отвори, сякаш е негов собствен. Но под спокойния повърхностен слой като зад опушено стъкло прозираше виеща буря на съзнателност. Тя беше неистова и непрестанна, като машина, която непрекъснато е на ръба на разпадането, но която никога няма да намери покой в собственото си разрушение.

Клавейн се отдръпна, ужасен да не попадне в нея.

[Сега разбра ли какво имам предвид?]

„Винаги съм знаел, че живееш с нещо от този род. Но все пак не…”

[Вината не е твоя. Не е ничия, дори на Галиана. Просто съм си такава.]

И тогава той разбра, може би по-ясно откогато и да било, какво представляваше копнежът на Фелка. Игрите, сложните игри засищаха тази ревяща машина, даваха ѝ нещо, с което да се занимава, забавяха темпото ѝ до нещо не толкова бясно. Като дете Стената бе всичко, от което се нуждаеше, но тя ѝ беше отнета. След това вече нищо не беше достатъчно. Може би машината бе еволюирала заедно с растежа на Фелка. Или пък Стената, така или иначе, пак в един момент щеше да се окаже недостатъчна. Единственото, което имаше значение сега, бе да намира заместители за нея: игри или пъзели, лабиринти или гатанки, които машината да може да обработва и в резултат да ѝ оставя поне някакво подобие на вътрешно спокойствие.

„Сега разбирам защо смяташ, че джъглърите може би ще бъдат в състояние да помогнат.”

[Дори да не успеят да ме променят, а на всичко отгоре даже не съм сигурна, че искам това, може поне да ми дадат нещо, върху което да размишлявам, Клавейн. Толкова много извънземни умове са били отпечатани в техните морета, толкова много модели са били складирани. Възможно е даже да намеря смисъла в нещо, в което другите плувци не могат. Нищо чудно дори да се окажа ценна.]

„Винаги съм казвал, че ще направя каквото мога. Но това не улесни нещата. Разбираш го, нали?”

[Естествено.]

„Фелка…”

Трябва да бе разчела достатъчно от мислите му, за да види какво се готвеше да попита.

[Излъгах, Клавейн. Излъгах, за да те спася, за да те накарам да се върнеш.]

Той вече знаеше. Скейд му го беше казала. Но до този момент не беше отрекъл напълно за себе си възможността Скейд да го бе излъгала; не беше отрекъл възможността Фелка действително да е негова дъщеря.

„В такъв случай това е било благородна лъжа. Аз самият съм изрекъл доста такива.”

[Но така или иначе — лъжа. Не исках обаче Скейд да те убие. Стори ми се по-добре да не каже истината…]

„Трябва да си знаела, че вечно се питах…”