Корабът на изкуплението

— Хури, тялото ми може да е отслабнало, но дай ми безтегловност, скафандър и едно-две оръжия и ще откриеш, че все още съм в състояние да създавам проблеми. Ясно?

— Значи не си се отказала?

Слугата помогна на ранената да се изправи.

— Да се откажа ли, Хури? Нямам такава дума в речника си.

Ана също се зае да ѝ помага, като я хвана за другата ръка.

В края на бойния рояк, макар и все още в обсега на потенциално опасните оръжия, Антоанет се откъсна от неопределения модел на движение, който бе следвала до този момент, и намали скоростта до една гравитационна константа. През прозорците на „Буревестник” виждаше издължената форма на лайтхъгъра, който от разстояние две хиляди километра изглеждаше като светла драскотина. През повечето време той беше толкова тъмен, че не можеше да го различава изобщо, но два-три пъти на минута някоя по-голяма експлозия, например взривяване на мина или бойна глава, обливаше със светлина корпуса му и очертанията му изпъкваха за момент така, както един фар би могъл да просветне на фона на назъбена кула, надигаща глава от време на време измежду огромните вълни на бурното море. Никога обаче не бе съществувало съмнение за местоположението на кораба на триумвира. Около него се бяха струпали искриците от пламъците на двигателите, толкова ярки, че предизвикваха болка в ретината ѝ и гравираха върху небесния покров избледняващи розови дъги и спирали.

Тези следи ѝ напомняха огнените пръчки, с които играеха децата по време на празненства с фойерверки в стария карусел. Избухването на огнени точици вътре в рояка сигнализираше детонациите на по-малки оръжия, а от време на време младата жена виждаше яркочервената или зелена линия на предшественик на лазерен лъч, отразен в излизащия въздух или отработени газове от някой от корабите. Разсеяно, като проклинаше ума си заради склонността му да се фокусира върху най-тривиални неща в неподходящ момент, Антоанет осъзна, че никога не изпълняваха както трябва този детайл при осъществяването на пространствените холографски драми, където лазерните лъчи бяха невидими и мрачният елемент на невидимостта увеличаваше драматизма. Но реалната космическа битка, водена наблизо, беше далече по-объркана работа и цялата околност беше изпълнена с непрекъснато излитащи отнякъде парченца материя и облаци газ, готови да отразят и разпространят всяко лъчево оръжие.

Роякът беше по-гъст в средата и постепенно се разреждаше в рамките на десетки километри. Макар да се намираше в самия му край, Антоанет прекрасно си даваше сметка каква изкусителна мишена представлява „Буревестник”. Защитната система на триумвира беше заета с по-близките атакуващи елементи, но младата жена знаеше, че не може да разчита това положение да продължава вечно.

Гласът на Зейвиър прозвуча по интеркома:

— Антоанет? Скорпион е готов за тръгване. Казва, че можеш да отвориш люка за излизане всеки момент, когато решиш.

— Не сме достатъчно близо — отвърна тя.

Този път по интеркома прозвуча гласът на Скорпион. Вече се бе научила да го различава от тембъра на другите прасета.

— Антоанет? Достатъчно близо сме. Имаме достатъчно гориво, за да стигнем дотам. Не е нужно да рискуваш „Буревестник”, за да ни закараш още по-близо.

— Но колкото по-близо ви закарам, с толкова по-големи резерви от гориво ще разполагате. Не е ли така?

— Не мога да го оспорвам. В такъв случай ни закарай още петстотин километра по-натам. И, Антоанет? Това вече ще бъде наистина достатъчно близо.

Тя увеличи изображението на битката, черпейки от телеметричния поток на камерите, които вече обикаляха около кораба на триумвира. Пристигащата информация се обединяваше в единна картина и после се обработваше, за да се премахне движението, и макар от време на време да се наблюдаваха пропадания на образа, впечатлението беше такова, сякаш се носеха в пространството само на два-три километра от самия лайтхъгър. Тишината винаги съпровождаше холографските драми, но Антоанет никога не си беше давала сметка колко не на място изглежда тя, когато наблюдаваш истинска битка. Превръщаше се в отвратителна празнота, която въображението ѝ изпълваше с безкрайни крясъци. Положението се влошаваше още повече от факта, че при неритмичните изблици на светлина корабът на триумвира изплуваше от мрака, но никога не оставаше видим достатъчно дълго, за да види формата му в нейната цялост. Но и онова, което успяваше да зърне от перверзната му архитектура, беше достатъчно смущаващо.

Сега видя нещо, което не бе забелязала преди: очертаването на светло четириъгълниче, като златна врата, отворена някъде в набръчкания корпус на „Носталгия по безкрая”. То се появи само за миг, но той се оказа достатъчен нещо да успее да се плъзне навън през него. Сиянието от излязлата совалка освети стъпаловидния край на някаква летяща маса и когато корабът направи завой, изпускайки премигващите искри на пламъка от двигателя си, тъмната сянка се плъзна след него, покрай напомнящия гущерова кожа корпус на лайтхъгъра.