Корабът на изкуплението

Вольова проследяваше траекториите на свръхбързите ракети, летящи от тежките оръдия на „Зодиакална светлина”. Те ускоряваха със сто гравитационни константи, като ги поддържаха в продължение на четирийсет минути, преди да придобият чисто балистични свойства. Движеха се малко по-бавно от един процент от скоростта на светлината, което ги правеше трудни мишени, но все пак във възможностите на автономната защита на корпуса на „Носталгия по безкрая”. Всеки междузвезден кораб би трябвало да бъде в състояние да проследява и унищожава бързо движещи се обекти като нормална част от процедурите си за избягване на сблъсък, затова не се налагаше Вольова да обновява съществуващите охранителни мерки на лайтхъгъра си.

Това бе въпрос на числа. Всяка ракета ангажираше определена част от оръжията по корпуса, с които разполагаше корабът, но статистически винаги съществуваше макар и малка вероятност по едно и също време да пристигнат твърде много ракети, за да може Капитанът, който всъщност се занимаваше със защитата, да се справи с тях.

Такова нещо обаче така и не се случи. Иля направи анализ на изстреляните ракети и заключи, че Клавейн не се опитва да я улучи. Във възможностите му беше да го направи. Той имаше известен контрол над ракетите до момента, в който престанеха да ускоряват, достатъчно, за да коригира траекторията им при всяка малка промяна в позицията на „Носталгия по безкрая”. А директното попадение на свръхбърза ракета, дори с бутафорна бойна глава, би изкарало светкавично от строя цял кораб. Траекториите на всички ракети обаче бяха такива, че профучаваха неизменно покрай лайтхъгъра, на десетки километри от него, и само една от двайсет се взривяваше малко по-близо до Ризургам. Сигнатурите им говореха за малки експлозии материя-антиматерия: или остатъчно гориво, или бойни глави с размери на връхчета на игла. Другите деветнайсет бяха всъщност бутафорни.

Една по-близка детонация несъмнено щеше да увреди „Носталгия по безкрая”. Петте извадени навън тайни оръжия бяха достатъчно здрави, за да не се притеснява за тях, но близкият взрив материя-антиматерия бе в състояние да извади от строя оръжията по корпуса и да остави кораба почти беззащитен срещу по-концентрирана атака. Тя нямаше намерение да позволи да се случи подобно нещо, но за тази цел трябваше да използва доста голяма част от своите ресурси. Най-досадното бе, че повечето ракети, които се налагаше да унищожава, не представляваха реална опасност: те или се движеха по взаимно пресичащи се траектории, или изобщо не носеха боен заряд.

Вольова не стигна чак дотам да поздрави Клавейн. Той не беше направил нищо повече от дословното изпълнение на учебников подход за щурмуване чрез насищане, ангажиращ защитните ѝ системи със заплаха от типа ниска вероятност/ значителни последствия. Това не беше нито умно, нито оригинално, но в по-голяма или по-малка степен тя щеше да постъпи точно така при същите обстоятелства. Можеше да му признае поне едно: не я беше разочаровал.

Иля реши да му даде последна възможност, преди да сложи край на забавленията му.

— Клавейн — каза тя, излъчвайки на същата честота, която вече бе използвала, за да изпрати ултиматума си. — Клавейн, чуваш ли ме?

Изминаха двайсет секунди и тогава чу гласа му.

— Слушам, триумвир. Може би това е предложение да се предадете?

— Предлагам ти една възможност, Клавейн, преди да приключа с тази работа. Възможност да си тръгнеш и да насочиш усилията си срещу не толкова ентусиазиран противник.

Изчака, докато отговорът му пропълзи до нея. Забавянето може би беше изкуствено, но едно бе сигурно — той все още се намираше на борда на „Зодиакална светлина”.

— И защо искаш да ми дадеш тази възможност, триумвир?

— Ти не си лош човек, Клавейн. Просто… заблуден. Мислиш, че се нуждаеш повече от мен от тези оръжия, но грешиш, бъркаш. Няма да те виня за това. Все още никой не е пострадал сериозно. Обърни флотата си и ще определим станалото като „недоразумение”.

— Говориш така, сякаш вярваш, че предимството е на твоя страна, Иля. На твое място не бих бил толкова сигурен.

— Оръжията са в мен, Клавейн. — Усети, че едновременно се усмихва и мръщи. — Този факт променя значително нещата, не мислиш ли?

— Съжалявам, Иля, но мисля, че един ултиматум е достатъчен за когото и да било.

— Голям глупак си, Клавейн. Тъжното е, че никога няма да разбереш колко голям глупак си.

Той не отговори.

— Е, Иля? — обади се Хури.

— Дадох на онова копеле шанс. Настъпи моментът да прекратим игричките. — Повиши глас. — Капитане? Чуваш ли ме? Искам да ми дадеш пълен контрол над оръжие седемнайсет. Съгласен ли си да го направиш?

Не последва отговор. Моментът се проточи. Космите на тила ѝ настръхнаха в очакване. Ако Капитанът не беше готов да й'позволи да използва петте извадени навън оръжия, тогава всичките ѝ планове отиваха на кино и внезапно Клавейн вече нямаше да изглежда чак толкова глупав.

Тогава забеляза почти недоловима промяна в статуса на оръжейните иконки, означаваща, че сега тя имаше пълен военен контрол над тайното оръжие седемнайсет.