Крес

Сините му очи светнаха и Крес улови в тях презрение към Джина, но мъжът го прикри зад благия си поглед.

— Плащането е извършено. Развържете, моля ви, момичето, преди да си тръгнете.

Крес мируваше, докато отвързваха ръцете й. Но щом свалиха въжетата, тя дръпна ръцете си и изприпка до стената.

— Приятно ми беше да сключим нова сделка с вас — каза Джина. Докторът само изсумтя. С ъгълчето на окото си той наблюдаваше Крес, като се мъчеше да я изучава, без това да се набива на очи.

Тогава вратата се затвори и Джина и Нилс си отидоха. Крес се заслуша в стъпките им надолу по коридора — единственият шум в сградата.

Докторът отри ръцете си в предницата на ризата, сякаш да се очисти от присъствието на Джина. Крес не вярваше, че той се чувства и наполовина толкова мръсен, колкото тя, но остана неподвижна като стената и само го гледаше свирепо.

— Да, добре — каза мъжът, като че отговаряше на въпрос. — Нали разбираш, с щитовете е по-трудно. Не е толкова лесно за обяснение.

— Искате да кажете, че не сме толкова лесни за манипулация — озъби се Крес. Той наклони глава и странният му поглед се завърна. Онзи, който я бе накарал да се почувства като обект на научен експеримент под микроскоп.

— Ти знаеш, че съм лунитянин.

Тя не отвърна.

— Разбирам, че си уплашена. Не мога да си представя на какво ужасно отношение са те подложили Джина и бандитите й. Но аз няма да ти причиня болка. В действителност, захванал съм се с големи работи тук, работи, които ще променят света, и ти можеш да ми помогнеш. — Той замълча. — Как се казваш, момичето ми?

Тя не отвърна.

Когато докторът приближи с протегнати ръце в знак на мир, Крес сякаш изтика целия си страх в корема и се отблъсна от стената. От гърлото й се изтръгна рев, тя замахна с все сила с лакът и го стовари тежко върху челюстта му. Чу как зъбите му щракнаха, усети удара в костите си и тогава мъжът падна назад. Стовари се с такава сила върху дървения под, че цялата сграда се разтресе.

Крес не провери дали беше изпаднал в безсъзнание, дали бе получил инфаркт, или пък бе в състояние да се изправи и да се втурне по петите й.

Тя дръпна силно вратата и избяга.

Глава тридесет и седма

Доктор Ърланд се събуди на пода в някаква задушна, прашна хотелска стая и за миг не можа да си спомни къде се намира. Това не бяха лабораториите до двореца в Ню Бейджин, където беше наблюдавал как червено-лилавият обрив избива ту върху един киборг, ту върху друг; където беше гледал как гаснат очите им и беше проклинал жертването на поредния живот, докато в същото време замисляше следващата си крачка в преследването на единствения киборг, който беше от значение.

Това не бяха и лабораториите на Луна, където бе правил проучванията си с рядък стремеж да бъде приет; където бе видял как под хирургическите му инструменти се раждат чудовища; където бе видял как мозъчните вълни на малки момчета стават хаотични, свирепи като на диви животни.

Той не беше доктор Дмитри Ърланд, както се наричаше в Ню Бейджин.

Не беше и доктор Сейдж Дарнел, както се казваше на Луна.

А може и да беше… но не можеше да мисли, не можеше да си спомни… не даваше пукната пара.

Мислите му все се отвръщаха от него самия и от двете му омразни самоличности. Рояха се около лицето на жена му, което имаше форма на сърце, меденорусата й коса, която се къдреше всеки път, когато от екологичния отдел впръскваха наново влажност в контролираната атмосфера на Луна.

Докторът си мислеше за едно бебе на четири дни, за което беше потвърдено, че е щит, и което се късаше от рев, докато жена му го подаваше в ръцете на чародей Мира с всичката студенина и отвращение, които би показала към един плъх.

Последния път, когато бе видял малката си Месечинка.

Ърланд се загледа във вентилатора на тавана, който се въртеше, но не правеше нищо, за да разсее пустинната жега, и се питаше защо след всичките тези години халюцинациите му бяха избрали точно сега да го измъчват.

Това момиче щит в действителност не притежаваше луничките и русата коса на жена му. Това момиче щит не притежаваше неговия злощастен ръст, нито сините му очи. Това момиче щит не беше дъщеря му, завърнала се от мъртвите да го преследва. Тази илюзия беше изцяло в ума му.

Може би така му се полагаше. Беше извършил толкова много ужасяващи неща. Скорошното нападение срещу Земята беше чисто и просто кулминацията на неговите дългогодишни усилия. Благодарение на неговите проучвания кралица Чанари бе започнала да разработва армията си от хибридни вълци и благодарение на неговите експерименти Левана бе успяла да я доведе до кървавия й завършек.

А после идеше ред и на всички онези, които бе наранил, за да открие Селена и да сложи край на царуването на Левана. Всички онези, които беше убил, за да намери Лин Синдер.