Крес

Не след дълго болката стихна, надвита от адреналина и любопитството. Бяха пристигнали в нов град, но даже Крес можеше да каже, че този никога не е бил толкова богат и пълен с народ като Куфра. Непретенциозни сгради с цвета на пустинята се простираха по пътя, осеян тук-там с пясък. Стените от червена глина, боядисани в индигово и розово, отдавна бяха избледнели от слънцето, а покривите бяха покрити с изпочупени керемиди. Недалеч в едно заградено пространство имаше шест камили, а освен тях на улицата се мъдреха два-три мръсни автомобила и…

Крес примигна, за да махне пясъка и слънцето от очите си.

В центъра на града стоеше космически кораб. Модел Рампион.

Сърцето й подскочи, обезумяло от надежда, но надеждата й бързо беше задушена. И от това разстояние се виждаше, че главният вход на кораба беше боядисан в черно. От полегналата жена, за която бяха съобщили при кацането на кораба на Трън във Франция, нямаше и помен.

Крес изскимтя, откъсна очи от кораба и похитителите я подкараха към близката сграда. Влязоха в тъмен коридор. Само един малък прозорец отпред пропускаше светлината вътре, но и той беше зацапан от навявания през годините пясък. Малко писалище беше поставено в ъгъла с табло на стената, където висяха старомодни ключове. Повлякоха Крес край писалището и я отведоха в края на коридора. Стените изпущаха някаква остра миризма, не неприятна, но прекалено силна. Засърбя я носът.

Побутнаха я да се качи нагоре по стълбите, които бяха толкова тесни, че се наложи Крес да върви след Джина, а след нея идваше Нилс. Зловеща тишина витаеше сред песъчливите на цвят стени. Тук горе миризмата се усещаше по-силно и по гърба на момичето пробягаха тръпки, от които кожата на ръцете й настръхна. Страхът бе превърнал стомаха й в топка от нерви.

Когато стигнаха последната врата по коридора и Джина вдигна юмрука си да почука, Крес вече трепереше толкова силно, че едва се държеше на краката си. С изненада откри, че си мечтае за сигурното убежище на автомобила.

Наложи се Джина да почука два пъти, преди да чуят стъпки и скърцане на вратата. Нилс държеше Крес скрита на сигурно зад Джина и тя не виждаше друго освен маншетите на кафяви мъжки панталони и износени бели обувки с оръфани връзки.

— Джина — каза мъжът и по гласа му личеше, че току-що са го събудили от дрямката му. — Чух слух от Куфра, че сте тръгнали насам.

— Водя ти нов пациент. Намерихме я да се скита из пустинята.

Колебание. Мъжът каза уверено:

— Щит.

Тази негова увереност накара Крес да се сгърчи. Щом не се наложи да пита, това означаваше, че той е могъл да я усети. Или по-скоро, че не е могъл да я усети. Тя си спомни, че Сибил все се оплакваше, че не може да почувства мислите на Крес и колко трудно било да се възпита и командва човек като нея. Като че вината за това беше на Крес.

Мъжът беше лунитянин.

Тя се дръпна назад, поиска да се свие, докато стане голяма колкото песъчинка, докато вятърът я отвее в пустинята и тя изчезне. Но Крес не можеше да изчезне, защото Джина отстъпи встрани и момичето се озова лице в лице с мъж в напреднала възраст. Тя се сепна. Те стояха лице в лице — мъжът бе съвсем малко по-висок от нея.

Зад очилата с тънки рамки сините очи на мъжа се разшириха. Те изглеждаха забележително живи въпреки бръчките, които се гънеха и виеха край тях. Мъжът олисяваше, но над ушите му стърчаха непокорни снопчета сива коса. На Крес й се стори, че има deja vu, сякаш и преди бе виждала мъжа, но това беше невъзможно.

Той свали очилата си и потърка очи. После пак ги сложи, сви устни и взе да оглежда Крес, като че да беше буболечка за дисекция. Тя се опря до стената, но Нилс я стисна за лакътя и я дръпна рязко напред.

— Определено е щит — измърмори си старецът, — а и призрак на всичкото отгоре.

Сърцето на Крес заби с тежък, неравен ритъм в гърдите й.

— Искам дванадесет хиляди униви за нея.

Мъжът примигна срещу Джина, сякаш бе забравил, че и тя е там. Поизправи се малко и се засуети с очилата си — свали ги отново и този път се захвана да ги чисти.

Крес заби нокти в дланта си, за да се разсее от паниката. Погледна покрай мъжа. Единственият прозорец беше покрит с щори, а в лъча светлина, който ги прорязваше като нож, се въртяха прашинки. Виждаше се някаква затворена врата, вероятно на килера, бюро, легло и купчина смачкани одеяла в единия ъгъл. По одеялата имаше съсирена кръв.

Хлад пробяга по кожата й.

Тогава забеляза нетскрийна.

Нетскрийн. Можеше да прати съобщение за помощ. Можеше да се свърже с хотела в Куфра. Да каже на Трън…

— Ще ти дам осем хиляди. — Докато почистваше очилата си, тонът на мъжа бе станал твърд, изцяло делови.

Джина изсумтя.

— Няма да се поколебая да отведа момичето в полицията, за да го депортират обратно. Ще ми дадат награда.

— Някакви си петстотин униви? Нима ще жертваш толкова много от гордостта си, Джина?