Крес

Прекалено уверен е бил да си мисли, че сега ще може да изплати целия си дълг. Упорито беше се опитвал да възпроизведе лекарството, което Левана беше дала на император Каито. Трябваше да опита, а за целта — нови жертви. Нови кръвни проби. Нови експерименти, но вече беше принуден да си търси истински доброволци, когато трафикантите не успяваха да му донесат нова кръв.

Още в Ню Бейджин, докато правеше проучванията на лекарството, донесено от кралица Левана, беше разбрал, че разковничето се крие в лунните щитове. Същата генетична мутация, която ги правеше неподатливи на лунното вмешателство в биоелектричеството им, можеше да се използва за създаването на антитела, които да отблъснат и надвият болестта.

И така, той започна да събира щитове, а също и кръвта, и ДНК-то им. И ги използваше точно както бе използвал малките момчета, които щяха да се превърнат в безмозъчни войници на кралицата. Точно както бе употребил киборгите, които много често не желаеха да участват в провеждането на опитите с летумозиса.

Естествено беше мозъкът да му причини това. Естествено беше лудостта му да стигне такава степен, че халюцинациите да му докарат единственото нещо, за което някога го е било грижа, да изкривят реалността така, че тя да се превърне в поредната му жертва.

Поредният човек, който му докарваха и той захвърляше.

Поредната кръвна проба.

Поредната лабораторна мишка, която го мразеше.

Неговата мъничка Месечинка.

Върху лабораторната лавица над главата му портскрийнът звънна.

За да се изправи на крака, му беше нужна повече енергия, отколкото си бе мислил, че има. Изпъшка, докато се подпираше, за да се изправи на колоната на леглото, лъснала от старост.

Не бързаше, избягваше истината, отчасти защото не знаеше каква искаше да бъде истината. С халюцинацията щеше да се справи. Щеше да я зачеркне и да продължи работата си.

Но ако това беше тя…

Втори път не можеше да си позволи да я загуби.

Той мина край отворения килер, вдигна щорите и се вгледа към улицата. Две преки по-надолу видя извивката на кораба, който отразяваше слънчевата светлина, докато мракът падаше. Трябваше да приключи с това, преди Синдер да е дошла да види как е приятелят й Вълка. Откакто тя бе пристигнала, той не бе купил ни един пациент и не вярваше, че тя щеше да го разбере. На нея й беше трудно да проумее жертвите, които трябваше да се дадат за доброто на всички. Тя, която трябваше да разбира по-добре от всеки друг.

Той въздъхна, върна се пак при малката си комплектувана лаборатория и при кръвната проба на момичето. Взе портскрийна и кликна върху отчета, направен след теста. Замая се леко, докато преглеждаше набързо данните, извадени от ДНК-то на момичето.

Лунитянка.

Щит.

Ръст — напълно развит: 153,48 см

Пигментация на ириса по скалата на Мартин-Шулц: 3

Производство на меланин: 28/100, с концентриран меланин, локализиран върху лицето/лунички

След физическите данни на момичето следваше списък с възможни заболявания и генетични недостатъци, както и предложения за лечението и превенцията им. Но отчетът не му каза онова, което трябваше да знае, додето той не се взе в ръце и не свърза таблицата на момичето със своята собствена — таблица, която буквално беше научил наизуст, след като многократно бе взимал проби от себе си за провеждането на опитите си.

Докторът седна на ръба на леглото, докато компютърът сравняваше и съпоставяше над четиридесет хиляди гени от двете таблици.

Ърланд се улови, че се моли халюцинацията да е истинска и момичето да не е негова дъщеря. Молеше се дъщеря му да е била убита от Сибил Мира, както го бяха подвели да повярва преди много години.

Защото, ако това беше дъщеря му, тя щеше да го презира.

И той би се съгласил с нея.

И беше сигурен, че момичето вече си беше отишло. Нямаше представа колко време бе лежал в безсъзнание, но се съмняваше, че тя би останала наблизо. Вече бе изгубил малкия си призрак. За втори път.

Портскрийнът приключи с проверката.

Открито съответствие.

Бащинството потвърдено.

Докторът свали очилата си, остави ги върху писалището и въздъхна с дълъг, треперещ дъх.

Неговата Месечинка беше жива.

Глава тридесет и осма глава

Крес затаи дъх и се вслуша — вслуша се толкова напрегнато, че чак главата я заболя, но чу само тишината. Левият й крак започваше да се схваща от необичайната поза, в която го беше извила, но тя се боеше да шавне да не би да се удари в нещо и така да издаде на стареца скривалището си.