Крес

Крес не беше избягала от хотела. Беше се изкушила, но знаеше, че Джина и другите може още да са наоколо, а ако попаднеше пак на тях, щеше да се върне там, откъдето беше тръгнала. Затова се мушна в третата стая по дългия, тесен коридор и с изненада установи, че вратата беше отключена и в стаята няма никой. Вътре беше наредено точно като в стаята на доктора: легло, килер, писалище, но за нейно огорчение нямаше нетскрийн. Ако не беше толкова отчаяна да намери къде да се скрие, щеше да се разплаче.

Крес се пъхна в килера. Той беше празен, имаше само един прът за окачване на дрехи, а над него един-единствен рафт. Крес употреби всичката си сила, за да се покатери върху този рафт, като с два крака се буташе нагоре по страничните стени на килера и накрая се напъха в тясната ниша. С пръстите на краката си придърпа и затвори вратата. За първи път се радваше, че е толкова мъничка на ръст и си помисли, че ако докторът все пак я откриеше, поне щеше да има предимство, че е на високо. Искаше й се да се бе сетила да си набави някакво оръжие.

Но се надяваше, че оръжие така и нямаше да й потрябва. Допускаше, че щом докторът се събуди, щеше да си помисли, че е избягала в града, щеше да се спусне да я търси и така тя щеше да има достатъчно време на разположение да се върне при нетскрийна и да се свърже с Трън в стария им хотел.

Крес вече часове наред лежеше в килера, чакаше, ослушваше се. Беше неудобно, но й напомняше за дългите часове, в които спеше под леглото на сателита, докато Луната се виждаше в прозорците й. А там винаги се бе чувствала в безопасност и дори сега споменът й донесе странно усещане за сигурност.

Не след дълго взе да се чуди дали не беше убила мъжа. Вината, която лумна в гърдите й, я разгневи. Нямаше за какво да се чувства виновна. Беше се защитавала, а докторът беше чудовище, което се занимаваше с трафик на лунитяни.

Малко след като си помисли тези неща, тя чу тътрене, но толкова тихо, че сигурно беше някоя мишка в стените. След него дойдоха няколко тупвания и стон. Тялото й се схвана отново, беше легнала неудобно върху дясното си рамо и то я болеше.

Крес беше допуснала грешка. Трябваше да избяга, когато бе имала шанс. А можеше да използва времето, докато мъжът е в безсъзнание, да влезе в нетскрийна му. Като се обърнеше назад, виждаше, че бе имала предостатъчно време, но вече беше прекалено късно — той се бе събудил и щеше да я открие и…

Тя стисна очи, докато в тъмнината не заблестяха бели петънца.

Планът й още не беше пропаднал. Още беше възможно докторът да се спусне да я търси навън. Още беше възможно да излезе от сградата.

Тя чакаше.

И чакаше.

Поемаше си дъх и го изпускаше. Пълнеше дробовете си с горещия, душен въздух. При всеки шум, при всяко приглушено стържене, при всяко тромаво потропване сърцето й подскачаше и тя се мъчеше да нарисува във въображението си случващото се в стаята в края на коридора.

Но мъжът така и не излезе от стаята си. Изобщо не тръгна да я дири.

Крес се намръщи в тъмнината. Една капчица пот бавничко се търкулна по носа й.

Когато в килера пропълзя плътен мрак, Крес се улови, че се унася в дрямка въпреки неудобното положение и скованите й мускули. Но бързо се отърси от съня и реши, че се е крила достатъчно дълго време. Старецът не я търсеше. Може пък да беше заспал. Любопитна мисъл, като знаеше колко пари беше броил за нея. Не беше ли редно да е малко по-загрижен?

А може пък наистина да беше искал само кръвта й. Странно съвпадение, като знаеше колко ненадарени деца беше спасила от смъртта господарката Сибил, защото и тя бе видяла нещо ценно в кръвта им.

Крес се помъчи да не позволява на подозренията и параноята да се задълбочават още повече. Каквото и да искаше старецът, тя не можеше да остане завинаги в килера.

Като свали надолу единия си крак, Крес побутна вратата. Тя изскърца силно като удар по барабан и момичето замръзна на място с протегнат крак.

Чакаше. Ослушваше се.

Когато не се случи нищо, тя бутна още малко вратата, примъкна се към ръба на рафта и се спусна на пода, колкото можа по-внимателно.

Дъските по земята простенаха. Момичето отново спря, а сърцето й гърмеше.

Зачака. Ослуша се.

Замаяна и прежадняла, Крес се изниза в коридора. Той беше пуст. Тя се промъкна до съседната врата. И тя стоеше отключена, но стаята приличаше досущ на онази, която тъкмо бе напуснала. Празна и изоставена.

Крес затвори вратата и се придвижи до следващата, а по кожата й полазиха тръпки, всичките й сетива се бяха изострили. В третата стая щорите бяха пуснати, но светлината от коридора падна върху нетскрийна, който висеше в тъмното. Крес едва потисна радостта си. Разтрепери се от очакване и затвори вратата след себе си.

Тогава погледът й кацна на леглото и тя запуши устата си с ръка.

Там лежеше мъж. И спеше, както се досети Крес, докато чакаше сърцето й да спре да се блъска така болезнено в гърдите й. Момичето не се осмели да помръдне, докато не се увери, че гърдите на мъжа се вдигаха и спускаха дълбоко и равномерно. Не беше го събудила.

Тя хвърли бърз поглед към нетскрийна, като претегляше риска.