Крес

— Току-що описа всеки друг град на Земята.

Крес също се засмя, внезапно обзета от въодушевление.

— Ама и аз съм една. Чакай да помисля. Повечето от сградите са направени от камък, а може би глина, на цвят са жълто-кафяви, като праскови, целият град е обграден от висока каменна стена и по улиците има много палми. Точно по средата на града има езеро, което се простира почти от единия до другия му край и в него виждам някакви малки лодки. И толкова много дървета и растения и… на север, зад къщите, мисля, че отглеждат царевица или жито. О!

— Какво има?

— Животни! Няколко дузини поне… кози са май? А ето там има овце! Досущ са като онези по мрежата!

— Опиши ми хората.

Крес откъсна поглед от животните, които лениво безделничеха под единствената сянка, която бяха успели да си намерят, и опита да различи хората, бродещи по улиците. Вечерта наближаваше, но по главната улица малките открити сергии още работеха, а стените от платове в ярки шарки се повяваха на бриза.

— Има много хора. Повечето са облечени в дълги дрехи като нас, но техните са по-цветни.

— Ами градът? Голям ли е?

— Има стотици сгради!

— Успокой топката, градско момиче — ухили се Трън важно. — Казах на всички, че сме се запознали в Лос Анджелис.

— Аз… извинявай. Просто… зарадвах се, че успяхме, капитане.

Ръката му се плъзна надолу по крака й и леко обви глезена й.

— И аз ще се радвам да се махнем от пясъка и дюните. Но в града, Крес, има повече неща, в които човек да се препъне, отколкото в пустинята. Гледай да не се отдалечаваш много, става ли?

Крес погледна надолу и по извивката на устните му и гънката между веждите му позна загрижено, напрегнато изражение. Не беше виждала Трън такъв, откакто срещнаха керванджиите, и тя беше взела това за знак, че той вече свиква със слепотата си. Но може би само се бе мъчил да скрие недостатъка си от другите.

— Аз не бих те изоставила — каза Крес.

Още щом влязоха в града, стана ясно, че всички познаваха кервана, очакваха го, а той закъсняваше. Без да губят нито миг, керванджиите си избраха място насред сергиите и разтовариха стоките си, а в това време Крес поглъщаше архитектурата, подробностите, красотата наоколо. Отдалеч градът й се бе сторил безцветен, жълтеникав като пясък, но отблизо се виждаха ярки линии в оранжево и розово, които украсяваха страничните стени на сградите, а кобалтовосини плочки опасваха вратите и стъпалата. Почти по всяка повърхност имаше някаква украса, като се почне от златните корнизи през сложните резби на арките, та се стигне до огромния фонтан в центъра на главния площад. Докато минаваха край него, Крес надникна вътре и остана хипнотизирана от слънцето, което беше положено на дъното на фонтана, и излизащите от него лъчи.

— Как ти се вижда градът?

— Поразителен!

Джина огледа околните сергии на пазара и фасадите на сградите, като че ги виждаше за първи път.

— Куфра винаги е бил една от любимите ми спирки по пътя ни, но от две десетилетия насам градът е неузнаваем. Когато започвах да се уча на търговия, това беше един от най-красивите градове в Сахара… но после дойде чумата. Само за година-две близо две трети от населението беше заличено, а мнозина побягнаха към други градове и даже напуснаха Африка. Хората изоставиха домовете си, търговията си, слънцето изгори посевите. Оттогава все се опитват да съживят града.

Крес примигна и отново погледна красивата орнаментика и боядисаните ярко стени, мъчейки се да види града, който Джина описваше, но така и не можа.

— На мен Куфра не ми се вижда изоставен град.

— Не и тук на главния площад. Но ако тръгнеш към северните и източните квартали, ще видиш, че това е призрачен град. Много тъжно.

— Значи преди чумата градът е бил много богат, така ли? — попита Трън и наклони глава.

— О, да. Куфра седеше на търговските пътища между урановите мини в Централна Африка и Средиземноморието. А това са едни от най-ценните ресурси на Земята и ние държахме почти пълен монопол над тях. С изключение на Австралия, но търсенето и така е преголямо.

— Уран — повтори Трън. — За ядрена енергия.

— Но освен това захранва повечето от двигателите на днешните космически кораби.

Трън подсвирна, сякаш се бе впечатлил, макар че според Крес това сигурно му бе известно.

— Елате с мен — подкани ги Джина. — Зад ъгъла има хотел.

Джина ги поведе през претъпкания лабиринт от сергии и те минаха край щайги, препълнени с тъмни захаросани фурми, маси, покрити с прясно козе сирене, и клиника, в която мед-дроидите правеха безплатни кръвни тестове.

После оставиха зад гърба си пазарските улички и през една стара порта влязоха в двор с градина, пълна с палми и дървета, от чиито клони висяха големи жълти плодове. Крес засия, щом ги разпозна, и закопня да каже на Трън за лимоните, но някак успя да потисне възторга си.

Те прекрачиха прага на малко фоайе със сводеста врата, която водеше към помещението за хранене. Там около маса няколко човека играеха карти. Вътре се носеше сладко, упоително, опияняващо благоухание.