Крес

Крес дъвчеше устната си и следеше за някаква реакция или дума, която да й подскаже, че в този случай поне е била права. Той е спасил горкото момиче. Станал е герой.

— В действителност аз бях малко влюбен в Кейт Фалоу — рече той разсеяно. — Чудя се какво ли е станало с нея.

Сърцето на Крес запърха и тя се улови за тънкото въженце на надеждата.

— Учи архитектура в университета.

— А виж, това е само за нея. Много я биваше по математика.

— Е, какво? Не виждаш ли колко героично си постъпил в този случай? Колко самоотвержено, колко храбро?

Ъгълчето на устата му се изви, но усмивката му беше колеблива и бързо изчезна, докато той извръщаше лицето си от нея. Трън отвори уста да заговори, поколеба се и накрая отново потърси ръката й.

— Да, имаш право — каза той и стисна ръката й. — Може би в мен живее един малък герой. Но Крес… наистина много малък герой.

Глава двадесет и осма

Решиха да изкарат още един ден в лагера, за да са сигурни, че Крес се е оправила напълно, и потеглиха чак на следващата сутрин. Опаковаха палатките и рогозките си още по тъмно. Джина обясни на Крес, че трябва да пристигнат в Куфра в късния следобед. Благодарение на ранното си потегляне щяха да изминат значително разстояние, преди палещата жега да превземе пустинята. Набързо хапнаха малко сушено месо, събраха малко диви фурми от дърветата и напуснаха убежището на оазиса.

Наложи се хората внимателно да пренаредят екипировката и стоките, които бяха за продан, за да дадат на Крес камила, която да язди. Тя им беше благодарна — само при мисълта за вървенето й се искаше да се разридае. Но скоро откри, че животното съвсем не беше въплъщение на удобството. Само след няколко часа ръцете вече я боляха от стискането на поводите, а прасците й се бяха зачервили и разранили. Наметалото, което керванджиите й бяха дали, я пазеше от слънцето, но с напредването на деня облекчение от жегата нямаше.

Пътуваха на изток, успоредно на планините. Трън вървеше до нея, сложил спокойно ръка на дисагите, докато върхът на новата му лека пръчка се плъзгаше по пясъка. Той още носеше превръзката на очите си и вървеше с измамна лекота. Крес безброй пъти му предложи да поязди камилата, но той всеки път отказваше. Момичето усещаше, че за Трън това се превръщаше във въпрос на чест. Той искаше да докаже, може би на себе си, че може да върви без чужда помощ, че може да бъде независим, че самоуверената му усмивка може да не слиза от лицето му, както беше и сега.

Сутринта премина предимно в мълчание и Крес се отдаде всецяло на мечти. Те основно се въртяха около пръстите на Трън, които чертаеха различни фигури по дланите й.

По обяд неумолимата жега ги връхлетя, а навяванията от пясък ги заблъскаха и всячески се опитваха да се промъкнат в гънките на дрехите им. Но слънцето вече не биеше в лицата им, а дюните постепенно отстъпиха място на твърдо скалисто плато.

Следобедът, когато слънцето бе най-жестоко, те прекосиха коритото на някаква пресъхнала река и спряха за почивка. Намериха си едно сенчесто място под навеса на ниска скала, а двама от мъжете отидоха някъде и се върнаха с пълни догоре канчета с вода. Джина им разказа, че под близките скали има скрит гьол, който се захранвал от същата подземна река, на която се намирал Куфра — търговският град, към който отиваха.

След почивката за Крес беше мъчение да се покачи пак на камилата, но тя си напомни, че всичко беше за предпочитане пред ходенето.

Следобедът им поднесе нови скалисти низини, след които последваха няколко часа, в които вървяха през дюни. Минаха покрай една змия и Крес откри, че тя единствена се бои от нея, въпреки че Куенде потвърди, че е отровна. Змията се бе свила на кълбо, наблюдаваше ги с лениви очи, докато се извървяваха край нея и дори не си направи труда да изсъска или да оголи зъбите си, както винаги правеха змиите в драмите от мрежата. При все това от своята удобна позиция Крес внимателно следеше къде стъпва Трън и пулсът й не се успокои, докато змията не остана далеч зад тях, скрита от погледа.

Тъкмо когато Крес вече си мислеше, че от вътрешната страна бедрата й са ожулени до червено, Трън посегна нагоре и потърси наоколо, докато ръката му напипа коляното й.

— Чуваш ли?

Тя се заслуша, но не чу друго освен познатия тих тропот на копитата.

— Какво?

— Цивилизацията!

Крес стисна поводите на камилата, но чак когато прехвърлиха следващата дюна, шумът се отдели от мъртвата тишина на пустинята. И тя видя града.

Той изскочи пред тях, разгъна се в пустинята, закътан сред опасни скали. Сградите бяха наблъскани една до друга, но дори отдалеч Крес виждаше неясните очертания на зелени дървета, които растяха между тях. Градът живееше насред суровата, безпощадна пустиня, което изглеждаше направо невъзможно. Но ето го, пред тях е, без никакво предисловие. Една крачка — пустиня. Още една — рай.

— Имаш право — каза Крес развълнувано и с ококорени очи. — Почти стигнахме. Успяхме.

— Как изглежда градът?

— Не знам откъде да започна. Вижда ми се пълен с народ. Има хора, сгради, улици, дървета…

Трън се засмя.