Крес

Страхът на Крес изпълзя, когато откри, че толкова много непознати се взират в нея. Дишането й се учести и тя си помисли дали да не се престори, че й прилошава, за да потърси отново покоя на палатката.

Но тогава Трън се надигна, тоест направи опит да се надигне. Залюля се на едно коляно, като че щеше да се прекатури в огъня.

— Ох! Уф!

Крес се спусна към него. С нейна помощ той се надигна на крака и взе ръцете й, като още трепереше.

— Крес?

— Да, кап… хм…

— Ти си се събудила! Най-сетне! Как се чувстваш? — Той потърси опипом челото й, дланта му първо кацна на носа й и после се плъзна към челото й. — О, чудесно! Температурата ти е спаднала. Толкова се бях разтревожил — и той я грабна в обятията си, а тя съвсем се смали в ръцете му.

Крес изцвърча, но памучната риза на Трън приглуши звука. Той побърза да я пусне и взе лицето й в ръцете си.

— Мила ми, госпожо Смит! Втори път никога така не ме плашете!

Трън преиграваше, но при все това Крес усети силна болка в корема, когато видя устата му толкова наблизо и усети нежните му ръце върху лицето си.

— Съжалявам — прошепна тя. — Вече се чувствам много по-добре.

— И изглеждаш по-добре — устните му се извиха. — Поне допускам, че изглеждаш по-добре. — Трън заби пръстите на крака си в пясъка, хвърли нагоре единия край на дълга пръчка и я улови с лекота. — Хайде да се поразходим. Да се опитаме да останем малко насаме на този наш меден месец. — Той изкриви лицето си, за да й намигне, и това си пролича даже и под превръзката на очите му.

Тълпата край огъня се развика, а Трън хвана Крес за ръката и тя го поведе далеч от насмешките им, доволна, че тъмнината на нощта скри пламналите й страни.

— Изглежда, добре се оправяш в лагера — каза тя, когато се бяха отдалечили на известно разстояние от огъня. Зарадва се, че въпреки това Трън не пусна ръката й.

— Упражнявам се да вървя с новата пръчка. Един от мъжете ми я направи. Много по-удобна е от металната. Но лагерът още ме обърква. Кълна се, че все нещо местят насам-натам всеки път, когато си помисля, че съм разбрал кое къде е.

— Трябваше да съм до теб и да ти помагам — проговори Крес, когато наближиха малкото езерце. — Съжалявам, че спах толкова дълго време.

Трън сви рамене.

— Радвам се, че си добре. Наистина се бях разтревожил.

Погледът й светна като морски фар над преплетените им пръсти. Всяко потрепване, всеки удар на сърцето, всяка стъпка се предаваше по цялото й тяло. Не мина много време и въображението й ги положи легнали на топлия пясък, пръстите на Трън галеха косата й, а устните му се движеха по лицето й.

— Чуй, Крес — каза Трън и я изтръгна от видението й. — Казах на всички, че щом стигнем града, ще се обадим на чичо ми в Америка, а той ще ни изпрати транспорт, така че няма да продължим нататък с тях.

Крес прибра косата зад ушите си, като още се отърсваше от пипалата на фантазията си. Докосването на нощния въздух по врата й беше неочаквано приятно.

— А ти смяташ ли, че ще успеем да се свържем с екипажа ти?

— Надявам се. На кораба няма никакви уреди за проследяване, но като се има предвид, че ти успя да намериш местоположението й предишния път, аз реших, че все ще измислиш някакъв начин поне да им изпратим съобщение.

Те направиха пълна обиколка около камилите, които ги изгледаха с безсрамно безразличие. В това време мозъкът на Крес прехвърляше всевъзможни начини да се свърже с кораб, който не можеше да бъде проследен. Съобразяваше и от какво ще се нуждае, за да осъществи връзката. От сателита си не бе успяла да го стори, но с хубава връзка към мрежата…

Крес се изпълни с благодарност, когато се върнаха при малката им палатка. Въпреки че разходката им беше кратка, големите ботуши бяха започнали да я изгарят. Тя седна на постелката, свали единия ботуш и огледа колкото можа в тъмното превръзките. Трън се настани до нея.

— Всичко наред ли е?

— Дано успеем да намерим някакви обувки, когато стигнем в този град — рече Крес замечтано. — Това ще ми бъде първият чифт обувки.

— Е, сега вече говориш като истинска земна дама — ухили се самодоволно Трън.

Тя хвърли поглед към огъня, за да се увери, че никой не ги бе чул.

— А ти защо носиш превръзка на очите?

Пръстите му се плъзнаха по плата.

— Мисля, че хората започнаха да се чувстват неприятно — нали все се взирам в пространството или гледам право през тях.

Крес наведе глава и изу и втория ботуш.

— Аз не се чувствах неприятно. Мисля, че очите ти са… замечтани.

Устните му се извиха.

— Значи си забелязала! — Трън свали кърпата, натика я в джоба си и протегна краката си напред. Крес завъртя неравните краища на косата си и заразглежда профила му с копнеж, от който цялото тяло я болеше. След едноминутна агония, в която набираше смелост, тя най-сетне се приближи до него и склони глава на рамото му.

— Добра идея — каза той и я прегърна през кръста. — Вече наистина ще повярват, че сме влюбени.

— Да, ще повярват — промърмори тя и стисна очи, за да запомни съвсем точно как го усещаше.

— Крес?

— Мхм?

— Между нас всичко е ясно, нали?