Крес

— Не ми се вярва. Подобно изобретение… би могло да промени всичко. — Хиацинт поклати глава, загледан пред себе си, а в това време продавачката се върна и остави на тезгяха една кошница, пълна догоре с всякакви илачи. Жената взе предишните шишета и ги хвърли отгоре заедно с портскрийна на Синдер.

— Отлично! — каза Синдер и придърпа кошницата към себе си. — Много ви благодаря. Докторът пита дали бихте могли да таксувате всичко на неговата сметка?

— За Синдер Лин е без пари — каза жената, махна с ръка и извади своя портскрийн от джоба на престилката си. — Но… ще ми позволиш ли да те снимам за профила си в мрежата? Първата ми известна личност!

Синдер се дръпна от нея.

— Ами… съжалявам, но напоследък не се снимам.

Жената клюмна разочаровано и мушна портскрийна обратно в джоба си.

— Съжалявам, наистина. Ще говоря с доктора да ви плати, става ли? — Синдер вдигна кошницата от тезгяха, без да дочака да чуе следващия й довод.

— Не се снимам напоследък, а? — измърмори Хиацинт, докато двамата бързаха да излязат от магазина. — Съвсем като истинска лунитянка.

Синдер се намръщи на неочакваната, изгаряща слънчева светлина.

— И съвсем като издирван престъпник.

Глава двадесет и шеста

Мислите на Скарлет лепнеха като гъста кал, но пръстите й — чевръсти и бързи — танцуваха, извършвайки познатите движения за спирането на кораба. Всичко напомняше за онези късни вечери, когато се прибираше във фермата, след като е свършила с доставките. Почти надушваше застоелия мирис в хангара на баба си, който се смесваше със свежия бриз, с аромат на земя, идващ от полетата. Тя спусна колесника и отпусна спирачките. Корабът се установи, побръмча лениво още миг, после Скарлет изключи двигателя и той се умълча.

Нещо зад нея тупна силно. Някаква жена захвана да пищи пронизително, но мозъкът на Скарлет беше хванал паяжини и гневът на жената лепнеше в тях и я объркваше. В предната част на черепа й взе да пулсира главоболие и постепенно превзе цялата й глава. Скарлет потрепери, отпусна се назад в пилотската седалка, притисна длани към очите си, за да спре болката, мочурището от объркани мисли, ненадейната пронизваща светлина, която избухна пред очите й.

Простена и се стовари напред. Но колан нямаше, както беше очаквала, и след миг се бе привела, поемайки си задъхано въздух, сякаш едва не се бе удавила.

Устата й беше пресъхнала, челюстта я болеше, сякаш часове наред беше скърцала със зъби. Скарлет стоеше неподвижно, дълбоките глътки въздух я задавяха, но пулсиращата болка в главата й взе да стихва. Мислите й се проясниха. Приглушеното кряскане се изостри и взе да я пронизва.

Скарлет отвори очи. Прилоша й, но тя преглътна тежко и повдигането отмина.

И тозчас разбра, че това не беше нейният кораб за доставки и че тя не се намираше в хангара на баба си. Миризмата беше друга, плочките на пода прекалено чисти…

— … веднага изпратете лейтенант Хенсла заедно с екип разузнавачи и експерти по корабите…

Гласът на жената премина като електричество по нервите на Скарлет и тя си спомни. Корабът, атаката, пистолетът в ръката й, куршумът в гърдите на Вълка, усещането за празнота, когато чародейката се зарови в мозъка й, превзе мислите й, отне волята й и чувството й за това коя е.

— … Разгледайте историята на кораба, за да проследите последното му нахождение, и проверете дали няма връзка с главния кораб. Може да са отишли на Земята. Разберете къде са! Намерете я!

Скарлет вдигна глава, колкото да може да надникне през страничния прозорец на кораба. Луна. Намираше се на Луна, кацнала в някакво затворено пространство, което по нищо не приличаше на дока на Рампион, нито на хангарите, които беше виждала. Беше достатъчно голям, че да побере дузина кораби. Няколко вече бяха наредени до нейния. Гладките им форми бяха украсени с емблемата на лунната корона. Стените бяха черни и грапави, осеяни с малки блестящи светлинки, които имитираха несъществуващото небе. От пода сияеше слаба светлина, така че сенките на корабите се разтягаха като хищни птици върху глухите стени.

В края на редицата от кораби имаше огромна сводеста врата с вградени в нея бляскави камъни, които изобразяваха полумесец, изгряващ над планетата Земя.

— … вземете този ДИРКОМ от програмистката, която ни предаде. Вижте дали софтуерният инженер няма да успее да проследи с него другия чип…

Вратата на кораба зад Скарлет все така зееше отворена. Чародейката стоеше до кораба и крещеше на хората, които я бяха наобиколили — двама стражи в червени и сиви униформи и мъж на средна възраст, облечен в проста дреха, препасана с колан на кръста, който бързо записваше информацията на портскрийна си. Дългото бяло сако на чародейката беше омазано с кръв, а над бедрото й кръвта обилно беше напоила плата. Жената стоеше леко превита и притискаше раната с ръцете си.

Сводестата врата започна да се отваря и разсече блестящата Земя през центъра, докато двете врати се отделяха една от друга. Скарлет залегна отново. Чу едва доловимото щракване, бръмченето на магнитите и тропота на стъпки.